Не лишавайте смъртта от смисъл.

Здравей, верна Приятелко,
подай ми ръка,

мъдра е твоята истина,

на спомена крехък, Създателко.

Като в книга, прелистена,

драскаш в мойта душа епилога,

към който пътувам.

Сама да допиша не мога.

Ти вече ми беше
гост у дома

и показа ми как

без страх се сбогувам.
Мойте близки
един по един

в студена прегръдка  прибра.
Дори да тъгувам,
подай ми ръка.

Познавам Те вече,

очаквам, сънувам ...
Води ме по пътя
в неразказана вечност.
Ти мойта си близост
и мойта желана далечност.
Кафето си с Теб ще изпия,
ще запаля поредна цигара,
после в нощта ще се скрия
и ще потънем в забрава.
Само Ти, неотлъчна,
верна Приятелко,
смяташ моите дни,
знаеш колко остава.
Всеки миг,
който сутрин предлагаш,
е сякаш последна награда,
всеки дъх,
с който края отлагаш,
е пълен с блажена наслада.

С Теб животът ми кратък
по-ценен става,
бори се още

свойта посока да спазва.
Придружи ме в този остатък,
който мечтателно бавно залязва.

С Теб ми е странно спокойно.

Каквото посях е пораснало,

откъснах каквото е бурен,

непростимото - в пепел угаснало,

а пламъкът – страстен и влюбен.

Изпълних своето време

и дори да отлагаш,

всеки трябва с Теб да поеме -

Ти си тук да помагаш.
Неизбежна и тиха следиш
в Твоя път да завия,
да ме дръпнеш внезапно,

внезапно да спра
и смирено, достойно,
без жал да умра.

Аз не знам,
Ти виждаш последния ден.
Усещам Те как приласкаваш -
не мога да си тръгна сама.
Затова Си до мен.
И ръка ми подаваш.