Oт чашата си отпивам без да мисля
коя съм, къде, защо и колко още,
по стъклото вън снежинки чистя
и се радвам, че падат и нощем.
Декември скоро почука на вратата,
дори да не исках - пак му отворих,
с широка усмивка ми съобщи новината,
че цяла година нищо не сторих.
Поредна вечер на балкона заставам,
гледам минувачите горди и пусти,
тази пустота в тях я познавам,
дори да я крият зад усмихнати устни.
Ето - отново заваля на парцали, 
на топло обаче не искам да вляза,
на скитника долу нищо не дала,
заслужавам дори до него да сляза,
да попитам има ли нужда от нещо - 
разбира се, то такава всеки си има,
но знаем, че е напълно човешко,
себе си да гледаш в лютата зима.
По пантофи не изтичвам, за жалост - 
не съм толкова добра очевидно,
затварям вратата с егоистична сладост
и лягам на канапето - меко и свидно.
Декември дойде без да ми остави подарък,
поне не материален, а аз да го търся - 
да разширя хоризонта си, останал тъй малък,
и за щастие света да претърся!

~Десислава К.~