Златино, Златино...
ЗЛАТИНО, ЗЛАТИНО…
Златен дъжд злати полето,
чуваш ли, Златино?
В златна вечер от небето
капе златно вино.
Скрита в облака, прастара,
горе над комина,
свети златната пендара.
Виждаш ли, Златино?
Тъмна нощ в очите носиш,
устни - медовина,
през съня ми скиташ боса,
викаш ме, Златино…
Сладък плод си, зрял полека
в сенчеста градина.
Има ли към теб пътека?
Има ли, Златино?
Има! Но за мен е късно -
мойто време мина.
Някой друг ще те откъсне.
Някой друг, Златино!
И ще пие златно вино,
като те целува…
Само да е мъж, Златино,
инак - не си струва!
Само да е страст могъща,
да е грях пред Бога!
Пиша, а пелин преглъщам -
повече не мога…
Ах, къде сте, младост моя,
кипнали години,
че да видиш грях какво е!
Златино, Златино…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
