Златино, Златино...
ЗЛАТИНО, ЗЛАТИНО…
Златен дъжд злати полето,
чуваш ли, Златино?
В златна вечер от небето
капе златно вино.
Скрита в облака, прастара,
горе над комина,
свети златната пендара.
Виждаш ли, Златино?
Тъмна нощ в очите носиш,
устни - медовина,
през съня ми скиташ боса,
викаш ме, Златино…
Сладък плод си, зрял полека
в сенчеста градина.
Има ли към теб пътека?
Има ли, Златино?
Има! Но за мен е късно -
мойто време мина.
Някой друг ще те откъсне.
Някой друг, Златино!
И ще пие златно вино,
като те целува…
Само да е мъж, Златино,
инак - не си струва!
Само да е страст могъща,
да е грях пред Бога!
Пиша, а пелин преглъщам -
повече не мога…
Ах, къде сте, младост моя,
кипнали години,
че да видиш грях какво е!
Златино, Златино…
© Валентин Чернев All rights reserved.
