Знахарят
Пътят изобщо не знаеше...
Хората бяха й казали...
"Там, където хребетът лягаше
пред речноструйни талази,
там, под водопада бръснещ,
ще го намериш сред отвари"...
Само той може да реши,
само той може да превАри
онази болестна стрела,
насочила се право в сърцето,
където влезе ли, оставям все сама
със чувствата от давността поети.
Водена от звуци птичи
и от нашепвания листопадни,
стигнах мястото и Ничия
чаках здрач да падне.
Зад водната стена проврях се
и моите очи се сляха
с очите негови...
Омаях се.
Странност чувствах... Обич плаха...
Приближи се тихостъпно и огледа ме.
Аз с шепотна молитва му признах,
че сърцето ми довело ме е.
Да го лекувам сама и не успях.
В отражението на огъня припомних му
за време минало преди.
Безсилие тогава незаконно
да бъда негова не позволи.
Животът ми, събрал ме с друг, премина
през много ледени луни.
От думите на хората прибирах
дочути за него новини.
Така след време спряла
на Ничия земя, със Стари страсти...
Дали сега бих успяла?
Или самотна ще угасна...
"Ако е второто, ти дай ми лек,
не искам други грешки да повтарям,
за твоята прощаваща любoв и век,
бих търсила отново пътя към знахаря."
Сълза по бузата му литна.
Подаде ми чаша кристална.
Докоснах устните до нея
и стрелата влезе в мен фатално...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ниела Вон Всички права запазени
