Знай приятелко...
Пак съм ранена,а ти пак бършеш моите сълзи,
пак ти,приятелко любима ,не ме оставяш,както правили са много други преди.
Защо седиш на колене до мен и се опитваш да ме успокоиш,
защо не седнеш,и с истината в очите не ме кориш.
Колко години вече разбирам,че като тебе друга нямам,
друга би отминала,ако се спъна и падна,
но ти на колене пак си до мен,протегнала ръка за да с тебе да се изправя.
Знаеш,че и този път не съм права,че пак сгреших,
но ти се усмихваш сякаш грешката направена е от малко дете,
бледа и невинна,която ще отмине след секунда.
Но как да си простя,приятелко, кажи,като знам твоята болка двойно повече тежи,
страдаш веднъж ти,а после и с мене текат ти сълзи.
Нима приятелството може така да ни крепи.
След всяка рана да не оставаме сами,защото имаме аз и ти.
След всяка загуба,след всяка раздяла да разбираме колко скъпи сме си.
Нима някой ден ще мога да ти се отплатя,
че си била до мен винаги когато съм имала нужда,
и когато съм те молела да съм сама си оставала колкото и да ти е коствало това.
Как да ти благодаря приятелко,че днес пак съм силна,и няма стара рана която да личи,
как да ти благодаря,че днес съм достойна жена,и за това си виновна ти.
Ръката си в огъня ще сложа и живота си дори ще дам,
и това за мене няма да е жертва,а начин да ти кажа “благодаря”.
Знай, приятелко, до теб ще съм винаги,ще ти помагам и в най-тежките ти дни,
ще се боря с всеки,които иска да те нарани или реши,че двете ни може да раздели.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Манчева Всички права запазени
