Мина се година,
може би и две,
откак разкривал съм, в рими,
аз своето сърце.
През тези дни горчиви,
вярно някои добри,
не срещнах аз зори красиви,
достойни за поет.
Те бяха повечето сиви,
безлични като стар, съсухрен силует.
Забравил съм дори да пиша в рими,
своите неволи на лист да наредя.
Да вземе листа болки и тревоги,
да ги вземе за минута - преди да зарева.
Че всяка дума и сълза
сякаш тъгата ми отронват.
Не! Не че я прогонват,
но ме разбират те,
мисля си, едва.
Поредна нощ сърцето накърнено,
заблудено съня ми то отне.
От стари рани то е завладено,
а да се освобождава даже и не ще.
Че този зъл владетел,
завладяващ ми нощта,
в мисли за пропуснати неща.
Да, той е светъл лъч в небето,
щом аз за секунда го съзра - в деня.
Този зъл владетел
със име на жена.
(Каква жена?!?,
та тя е като цвете,
цъфнало след утринна роса.)
Рядко виждам я в деня,
но съумея ли да се преборя
с отсъствието ù - и заспя -
сънувам, че е моя.
Та, питам се,
питам те и теб дори,
за ранните зори.
Как да не са ми сиви?
Като мъчително, коварно
и без капка жал
отнемат моя идеал,
а са за останалите те красиви.
И макар да бъда сам,
тя за мен е добродетел,
тя ме направи пак радетел
за любов и с перото аз да бъда прям.
© Иван Батев Всички права запазени