Зов
696
0
2
Ти ме викаш при тебе, аз знам,
вечер, щом луната изгрее,
ти ме викаш, викаш ме там
и сутрин, щом тя избледнее.
А аз те чакам, чакам те тук,
бездиханна останала вече,
но не чувам ни вопъл, ни звук,
ти остана нейде далече.
Ти ме викаш при тебе, аз знам,
но до тебе да стигна не мога,
а как боли като знам, че си сам,
нека бъда до тебе, за Бога!
А аз все още чакам те, чакам те тук,
вперила взор във небето
и сякаш те виждам в свят друг,
болка сковава мигом сърцето.
Ти ме викаш, викаш ме там,
но къде си аз всъщност не зная,
ще те търся в душата със плам,
щом те има, там е късче от рая.
вечер, щом луната изгрее,
ти ме викаш, викаш ме там
и сутрин, щом тя избледнее.
А аз те чакам, чакам те тук,
бездиханна останала вече,
но не чувам ни вопъл, ни звук,
ти остана нейде далече.
Ти ме викаш при тебе, аз знам,
но до тебе да стигна не мога,
а как боли като знам, че си сам,
нека бъда до тебе, за Бога!
А аз все още чакам те, чакам те тук,
вперила взор във небето
и сякаш те виждам в свят друг,
болка сковава мигом сърцето.
Ти ме викаш, викаш ме там,
но къде си аз всъщност не зная,
ще те търся в душата със плам,
щом те има, там е късче от рая.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деси Борисова Всички права запазени
