Звънял си ми...
Звънял си ми. Не съм го чула.
(А може би не искам да го вдигна)
Пеперудено провлачвам от пашкула
телефона си. Мониторът ми мигна.
Изтягам се. Крилете ми проблясват.
На дневна светлина се вижда
как множество ръце са драскали,
неволи, болки са прииждали.
И твоите следи усещам ги.
Забравил си, угодно на нагона си.
Насила си натискал грешките,
да бъдат истини в поклона си.
Сега и денонощно да звъниш, все тая.
Пашкулът ми остава за наследство -
пеперуда заблудена, че безкрая
е любов. А чисто късогледство е.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ниела Вон Всички права запазени
