Зюмбюлено
Закичил в цъфналите клони
усмивката си, пее тънко вятъра,
така разлиства пролетни надежди
и спуска ги в дома ми през комина.
А те, едни такива - малко чернички,
но аз изтупвам ги, и засияват.
Нали е пролет, даже във чертички
да е, то пак във вазата цветята ми ухаят.
Нали е трепетно, пулсиращо и слънцето,
току усмихне се, току намръщи...
Но късче лъч провира във сърцето
и нищо, че студено е във къщи.
И нищо, че сама съм, днес нехая
за грижите, разделите и болката.
Самата аз на пролет май ухая,
като зюмбюлът цъфнал във градината.
Отиде си, завинаги си тръгна зимата.
Очаквам лятото, да ми е влюбено.
Захвърлих сълзите си през терасата.
Едно ми е зюмбюлено и синьо, много синьо...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
