„Език, чувствителност, морал – какво слушаме и какво говорим”
Българският език отдавна е навлязъл в онзи стадий на своето развитие, включващ съвкупност от различни тревожни тенденции и процеси, някои от които изглеждат необратими.
За много от водещите на радиопредавания, особено на държавно-правителственото ни радио, всичко е „арт” като съществително и като прилагателно. Няма „изкуство” , няма „художествен”. Хората на изкуството са само „артисти”, дори и такива, които са единствено художници. По-неориентираните в такива случаи предполагат, че става дума всъщност за актьори, а не за скулптури, живописци или други рисувачи. Всеки филм или музикален хит е „култов”, култови са и всички актьори и знайни и незнайни поп-певици. Всеки голям футболист или сегашен треньор е „легенда” и „легендарен”. Само дето никой още не е чувал да се разказват легенди за тях. Фирмите масово се кръщават с имена само на английски език, нищо че пазарът им често е ограничен само до родния. Когато се цитират интернет адреси или други заглавия, дори и българските думи в тях се произнасят с английски акцент, доколкото говорителите си мислят, че го владеят. Даже името на България в такива случаи се произнася като “Бългерия”. За замяната на кирилицата с латиницата в интернет форумите и за измисления правопис в тях знаем всички. Дори се чуват предложения да се допусне алтернативен правопис при контролните работи на учениците, те да използват знаците, с които са свикнали в интернет - 4 вместо буквата Ч, 6 вместо буквата Ш и други, понеже така бил решен проблемът отскоро в Австралия. По такъв начин обаче може само да се прикрие неграмотността, непознаването на родния език, неговия богат речник и правопис, пропускаме такава „незначителна” подробност като пунктуацията. Вече дори не е учудващо, че има твърде много хора, които продължават упорито да пишат на латиница в чисто български интернет форуми, където от години е решен проблемът с разчитането на кирилицата, просто защото вече са свикнали да пишат на латиница. Повечето радиопредавания, и то не само в частните радиостанции, а също и в телевизиите, ощастливяват слушателите и зрителите си с имена на английски. Някои от тях са всъщност преводни формати, авторските им права се държат от чужди фирми, но това не е основание имената им да не се превеждат на езика на съответната държава, където се излъчват. Българската наставка “-увам”, “-уване” или “-авам, -явам”, “-аване, -яване”, почти повсеместно е изместена от чуждите “-ирам”, “-изация” при различните думи дори с български корен. Българският езиков гений роди езикови бисери като “договорирам” и “договориран”, “българизирам” вместо “побългарявам” и прочие.
В българския език действащите лица и професиите имат форми за мъжки и женски род. Ако за формите “министърка” и “президентка” може да се приеме нежеланието за употребата им поради привижданата от някои носителки на българския език неблагозвучност и дори пейоративност (а такава като че ли няма в думата “кметица”, радваща се вече на честа употреба), то за избягването на употребата на формите за женски род като писателка, художничка, редакторка няма никакво оправдание.
Само в едно произволно взето предаване на „По света и у нас” можеш да чуеш „брекети”, вместо зъболекари ни лекуват „дентисти”, нови модели самолети извършват „тестови полети” вместо изпитателни, различни неща и хора са „атрактивни” вместо привлекателни, всеки има „визия” вместо виждания по въпросите, селските стопани вече са само „фермери”, а окисите - оксиди, при това със специално решение на „експертите по въпроса”, които преди няколко години ни задължиха да наричаме въглеродния двуокис „въглероден ди оксид”!
В прогнозата за времето ни казват, че утре времето ще бъде динамично, вместо променливо, изменчиво, непостоянно. Примерите за неправилна употреба на българския език и за прогонването на българските думи от него са хиляди и едва ли е възможно да се изброят. Проблемът тук е, че това явление, този процес на стихийно и все по-често съзнателно, преднамерено оварваряване на езика не се осъзнава като проблем.
Звателният падеж също беше нарочен още преди няколко десетилетия за остарял, и крайно неблагозвучен, дори обиден при формите за женски род. Много жени се обиждат смъртно, ако се обърнеш към тях като поставиш името им в звателен падеж (“Мила ми Венето, … Иванке”, Христино, или Камелийо), без да подозират, че звателен падеж съществува в повечето славянски езици, както и в латински - вокатив, и в старо- и новогръцки - клитикос, клитики птоси. Доста зрители се дразнят, когато чуват всекидневно телевизионните говорителки да се обръщат към колегите си без да използват звателния падеж, с неприсъщи на българския език интонации, да използват възклицанието “уау-уу!” означаващо “олеле!” (в положителен, отрицателен, учуден, неразбиращ, глуповат и всякакъв друг смисъл), усвоено вероятно от американските филми, заедно с изрази като “Гив ми файв”, “Ей, мен!” и така почти до безкрай…
В съвременния ни книжовен език се наложиха и са наложени по административен път неоправдано много турцизми, за които съществуват равностойни български думи. Турцизмът “нишесте” (персийска дума по произход) напълно измести българската дума “скробяла” или “скорбяла”, произлизаща от славянската “скроб”. В описанията на съставките на храни и лекарства българските думи масово са изместени от ненужни в повечето случаи чуждици. Всички козметични кремове, които се продават у нас, са “хидратиращи”, а не овлажняващи, дори когато на английски те са описани като “moisturing”.
Дори при частите на човешкото тяло някои техни български названия са изместени в книжовния ни език от турцизми като “юмрук” вместо “пестник”, “пестница”, “далак” вместо “слезен, слезка”, “буза” вместо “страна, ланита”. Гърцизмите “стомах” и “мустаци” са изместили българските народни думи (от славянски произход) ”желудък” и “въс, въси (мн. ч.)”. Какво пречи те да бъдат признати поне за равностойни синоними на чуждиците, а не само за диалектизми и архаизми!? По всяка вероятност причината е в загубата на езиковия усет за българския език вследствие постоянното му бомбардиране с чужди езикови, културни и идеологически влияния да се блести с поназнайването и употребата на всякакви чужди думи, езикови конструкции и словообразувателни модели като средство, придаващо допълнителен престиж на използващия ги носител на родния ни език.
Именната ни система е отделна, много голяма, почти необятна тема. Да обърнем внимание само на един неин проблем. Имена като Иван Петров Иванов, Димитър Иванов Петров или Петър Иванов Димитров, Петко Петков, Стоян Стоянов, Георги Георгиев, Христо Христов, Димитър Димитров, Ахмед Ахмед или Хасан Хасан се срещат прекалено често в България. Съществуват 7-8 лични и фамилни имена (всеки може да ги открие сам), които са в прекомерно честа употреба за малка страна като България и това води не само до административни обърквания. Родителите би трябвало да бъдат по-съобразителни и да се стремят да дават на децата си по-разнообразни имена, които не се повтарят в родовата им традиция.
Всички тези езикови явления в България говорят не за възприемане и познаване на чуждия език и култура, а за непознаване на родните. Най-опасното нещо за една култура това е претенциозната полуграмотност, поназнайването на някой чужд език, в много случаи само на отделни думи от него.
Проблемът пред българския език някога, а особено днес е безконтролното нахлуване на излишни чуждици, заемки, които се употребяват предимно неуместно, със значение, което не се познава, с единствената цел говорещият да блесне със знанията си и “западната” си култура. В наши дни особено тревожен интелектуален проблем е заливането ни с американски езикови клишета, които всъщност представляват мисловни клишета, които подреждат мисленето в определена схема. По този начин те неусетно го формират, деформират и дори идеологизират по определен начин. За да познава човек родния си език, в нашия случай българския, той би трябвало да познава неговата история, етапите на неговото развитие, както и езиците, които са оказали влияние върху него. Указанията за употреба на лекарства например са изпълнени с медицинска терминология на латински и старогръцки, а вече и на английски или френски, която е неразбираема за над 90% от българските потребители, за които са предназначени тези лекарства - като вертиго - световъртеж или фатиг - умора, и дори миопия - късогледство.
Всеки, дори и чужденец, който държи да говори добър български език, трябва да има волята да спазва няколко прости правила. Преди всичко трябва да се стреми да научи езика в цялата му пълнота и богатство, особено неговия словник или речников състав.
Що се отнася до научната и специалната терминология, никой не е доказал досега, че тя трябва да се заема само и единствено от чуждите езици, а не да се създава и в България или да се превежда на български. В англоезичната литература по социология и други обществени науки например през последните десетилетия навлязоха нови термини, които не са основани на латински или старогръцки, а са обикновени английски или американски думи. Подобно нещо се среща и във френската социология, да не говорим за немския език, където има силна традиция към понемчване на чуждите думи и изрази, като почти всички латински и старогръцки думи отдавна са преведени на немски и са се утвърдили здраво в книжовния език и научната литература.
Във всички езици жаргонът се разпространява много бързо, благодарение на масмедиите и модерните комуникативни средства - основно Интернет. Добрата страна на това е, че той обогатява и разнообразява езика, главно чрез новата лексика.
Безспорно, обаче, тенденцията към постепенно опростяване на книжовния български език е продиктувана от честата употреба на жаргона. В това няма нищо учудващо, поради факта, че ние еволюираме и езикът търпи своята промяна. Жаргонът е нещо, без което не може, но е важно младите да знаят, че с неговата употреба не трябва да се прекалява, защото той все пак не е част от книжовния език и честото му използване не е препоръчително. Употребата на жаргонизми трябва да има някаква граница, за да не се получи пълно отчуждаване от българския книжовен език и българската култура. Прекалената употреба на жаргонизми би изместила българските книжовни думи. А точно българския книжовен език е най-мощното оръжие на българите, обединява българския народ и запазва нашите културни ценности.
© Мони All rights reserved.