Интересното световно първенство по футбол, което протича драматично за редица знаменити футболни сили, ме накара сериозно да се замисля накъде върви футболът. На 2 юли 2018г. съставът на Белгия се наложи над перфектния тим на Япония с помощта на немалка доза спортно щастие. Развоят на мача ми припомни знаменитата среща между ФРГ и Англия на световното първенство по футбол през 1970г., когато в последните 20 минути на срещата германците обърнаха резултата от 2 гола пасив за тях на 3:2, реванширайки се на тогавашния световен шампион за загубата си с 4:2 от него през 1966г.
          Едно от големите футболни оръжия бе т.нар. система Катеначо. Тя беше въведена от италианския футбол и по същество се свежда до отстояването на минимален придобит аванс с помощта на пълно заключване на пространството пред собствената врата с помощта на самоотвержена защита, в която немалка роля се отвежда на действия тип камикадзе на защитниците и перфектна вратарска техника. Това принуждава изоставащия в резултата противник да оголи собственото си вратарско поле и да се впусне в набези за възстановяване на резултата. А тогава една светкавична и майсторски проведена контраатака може да ознаменува пълната победа на владеещия Катеначо. Клубните италиански тимове, особено отборът на Интер, доведоха до апогей тази система. Колосален успех тя пожъна на световното първенство през 1982г., когато ползвайки я италианците преодоляха последователно изключително силните тимове на Аржентина /тогавашен световен шампион/, Бразилия и на финала ФРГ. Драматичният двубой между Италия и Бразилия, завършил при резултат 3:2 за италианците, при хеттрик на тяхната суперзвезда Паоло Роси, както и благодарение на невероятните изяви на вратаря Дино Дзоф, ще остане звездният миг на тържеството на Катеначо над агресивния футбол. Този, т.нар. тотален футбол, бе дело на феноменалния холандски футболен тим Аякс и разработен лично от треньора му Ринус Михелс. Но за да се наложи тоталният футбол бяха необходими звезди като Йохан Кройф и Йохан Неескенс, както и редица други изтъкнати холандски футболисти.

            Идеята на тоталния футбол е не да се правят точни подавания между футболистите, нещо специфично за английския, бразилския и испанския футбол, а да се насочва топката с помощта на силни удари, напред в коридори между защитата на противника и тогава нападателите да изскачат внезапно, надтичвайки противниковата отбрана и завършвайки атаката с голови удари. Разбира се на подобна игра са способни само отбори с много силна физическа подготовка. Националният тим на Холандия, символ на тоталния футбол, почти се докосна с този стил на игра до световната титла през 1974г., но на финала отстъпи с резултат 1:2 на германците. Мнозина останаха тогава с усещането, че този мач е бил нагласен. Едва ли истината ще излезе някога наяве, но е факт, че днешният футбол е изцяло тотален. Може би това е причината италианският футбол понастоящем да е в упадък, защото той се самоподложи на перестройка, заменяйки Катеначо с новото - модно направление, но няма физическата мощ да го отстоява. На фона на тези разсъждения се сетих и за българските участия на световни първенства. Прието е да се смята, че върховото постижение на българския футбол е през 1994 г., на световното първенство в САЩ, когато спечелихме 4-тото място. Аз лично не споделям това мнение. Още през 1966г. нашият тим, на световното първенство в Англия, изненада предварително считания за фаворит тим на Бразилия, в редиците на който ярко сияеха звездите на Пеле и Гаринча. Тогавашният коментатор, покойният Мичман /Николай Колев/ се произнесе категорично:
 

"Дяволът не е толкова черен".

Точно така си и беше. Българите приложиха съвършено нов стил на игра, който рискувам да нарека ходещ футбол. Той се състои в мрежа от технични и бавни разигравания, приспиващи бдителността на съперника, почти до степен на упояване. По онова време ние разполагахме с редица свръхтехнични футболисти. Сред тях бе и Димитър Якимов, който направи показно на самия Гаринча. Бразилците ни победиха с 2:0 с помощта на класни изпълнения на 2 наказателни удара от Пеле и Гаринча. Но игрово те с нищо не ни превъзхождаха. Фактически именно българите демонстрираха, че царят е гол и това стана причина бразилския тим да загуби съкрушително от Португалия и Унгария, за да напусне заедно с нас първенството.
Ходещият футбол - истинско родно откритие, не успя да достигне апогей, защото футболната федерация у нас взе погрешен курс на модернизация на футбола, опитвайки се да го приравни на световните стандарти. Така загърбихме истинската си футболна индивидуалност и идентичност. А тя стъписа през 1974г. дори феноменалния холандски тим, през първото полувреме на мача, а по-късно и световния шампион по футбол Италия, през 1986г., когато завършихме с него с почетния резултат 1:1!
Аз мисля, че ходещият футбол ще бъде преоткрит в бъдеще от друга нация, но тогава, разбира се, няма да носи българско име. Жалко. Защото докато Катеначо не е футболно откритие, а изобретение на първия официален световен шампион по шахмат Вилхелм Щайниц, който регулярно го е практикувал в своите партии, то ходещият футбол е истинско спонтанно футболно откритие на българите, уви, останало незабелязано от никого, включително и от самите му изобретатели!