Сама

                 Отново седя сама,отново всички си отидоха.Такъв ли трябва да е животът?Това си мисля сега,когато светът ми се вижда толкова жесток и несправедлив.Жалко е,че някои хора трябва да научат жестоката истина за живота,такъв какъвто е,толкова рано.Особено в България,това е неизбежно,реалността е жестока и това е факт,който не можем да променим.Не винаги всичко се нарежда така,както искаш,не винаги всичко е наред,както ни учат като малки.

                 Една песен гласеше:”Вече не плача наяве,вече не виждате сълзите ми,но зад тези очи се крият толкова много тъга и болка.”Не съм си мислела,че това някога ще важи за мен,но важи за съжаление.Сега се чувствам толкова сама,толкова нежелана...Нещо се обърка,нещо се промени в мен,в „приятелите” ми,в хората,на които разчитах...в света около мен.

                 Приятелство-ха,няма такова нещо.Няма хора,които да не могат да те предадат,няма хора,които винаги ще са до теб и ще ти помагат,но има такива,които ще те излъжат,ще говорят,а няма да мислят нищо от това,което казват.Може би виждам нещата от твърде мрачна гледна точка,но това е което виждам,пък и все някой трябва да гледа на живота така,нали?

                Вече ги няма верните „приятелки”,отидоха някъде при интригите и лъскавите неща,няма го онзи,който до вчера говореше небивалици,че винаги ще ме обича.Илюзъорният свят,който си бях създала,за да прикрия болката се изпари.....

                 И сега сама гледам напред в нищото и мисля какво ще правя с живота си.Какво ще правя без приказката,която си бях съчинила?Искаше ми се всичко да се нарежда като в приаказките,с които отраснах,но не става така!Няма го принца да ме спаси,няма я вълшебницата да ме превърне в нешо хубаво.От мен остана само това,за което се представях,така както хората ме виждаха и познаваха.Хората-винаги всичко за хората,за мнението им,за оценката,за техния живот....Те ми говорят сега,обясняват ми нещо,което вече знам.Чувам познатата фраза:”Нали ти казах!” и се смея на ум.Нали ми каза какво „приятелко”?Каза ми че ме лъжеш или че ще направиш всичко,за да имаш и малкото,което имам и за което съм се борила?Това ли ми каза?Не............

                 Опитвах се многократно да се обърна към тези хора,които ме лъжат в очите и си мислят,че съм толкова глупава,че да не забележа нищо.Опитвах се,но накрая осъзнах,че няма смисъл,така ще нараня и тях и себе си и то излишно.Стигнах до извода,че не си заслужава,
защото от моите думи те няма да се променят и само ще разпаля един проблем в повече.

                  Питам се какво ще се промени като напиша тези редове,с какво ше помогнат,ще помогна ли на някой да промени живота си и да живее по добре?Надявам се някой,четейки това да разбере какво става вътре в мен и да направи извод за самия себе си.Няма да казвам силни думи,защото има хора,които живеят в пълна мизерия,има болести,
бедност,нещастия...но да не оставяме назад и духовната бедност и самота.Духовната бедност в хората около мен и духовната самота вътре в мен...

             Сама-толкова много болка се събира в тази дума,сама...И сега накъде?Гледам навън и виждам как другите бързат на някъде,смеят се и отминават,просто живеят...А аз сякаш съм спряла,сякаш за мен времето е спряло и няма да тръгне,докато не разреша проблемите в и около мен.Не искам всичко това да звучи егоистично,не искам да мислите,че мисля само за себе си и това е всичко,което ме интересува.Съгласете се,че първо трябва да се справя със самата себе си,преди да почна да разрешавам чуждите проблеми и да се боря с несправедливостите по света.

             А със себе си май трябва да проведа много сериозен разговор.Трябва да си се скарам и да се накажа да не излизам от стаята си,както когато ме наказваха като малка,когато бях счупила нещо!!!Дали това ще помогне?Трябва да си се скарам за това,че вярвам на всичко,че съм наивна,че не виждам реалността,колкото и да се вглеждам и да се опитвам да я открия.Толкова много хора са ме лъгали,че вече започвам да се замислям кое всъщност е истина и кое не.Лесно беше когато бях малка,изживявах всеки един момент без да се замислям за последиците...и бях щастлива.Спомените от детството ми са най-хубавите и винаги тайничко си мисля колко хубаво щеше да е ако се върнеха онези моменти,когато да играеш на топка беше най-важното!Защо ли?Ами защото всичко беше толкова простичко,толкова чисто и непринудено,там някъде под орехите,на пейката остана истинското,останаха хубавите моменти,щастливите мигове,там остана сърцето ми...Тогава исках да порасна,защото мислех,че животът винаги ще е игра и всичко ще е истинско.Но...винаги има „но”,нали?Но не стана така и сега се обръщам назад с толкова много носталгия и разбирам,че сърцето ми вече е празно,останали са само онези хубави усещания и спомени за щастието и красивото.

                  Хм...май трябва да си се скарам и за това,че се опитвам да живея в миналото си.Но какво да търся в настоящето?Намирам само болка и нещастие.Вече съм свикнала,не ме съжалявайте,но се замислете как се отнасяте с тези,които са до вас,защото утре може да ги няма.Вече се смея на собственото си отношение към всичко около мен.Може би не правя това,което трябва,може би съм пропуснала да си взема от еликсира на щастието?!?!А може би утре ще ми го доствят или някой ще ми го подари????А може би някога сама ще се науча да се радвам на света,колкото и мрачен да еJ!.

                                                                                         Стела