И ето, че смисълът се върна. Слънцето изгря и на моята улица. Ти си едиствената жена! Единствената, най-уникалната! Аз съм тук специално заради теб! Щастлив съм само да те виждам. Прекрасна си! Търся отговорите наоколо, но никой не може да ти каже как да постъпиш. Човек сам знае. Даже не на съзнателно ниво.

Само ти можеш да ме излекуваш от тъгата, само ти можеш да ме спасиш. От теб и никоя друга искам да науча какво е истинската любов. От дъното на сърцето си те обичам и зная, че ти си красотата и истината и единствения смисъл в живота ми. Озаряваш света ми. Едва сега дишам. Без теб се давех, мое Слънце. Ти ми даде живителния дъх. Ти си лъчът, без който животът на Земята е невъзможен. Без тебе вече нищо няма смисъл.

Зная, че не си свободна, не е правилно, не трябва да искам от теб да си невярна на човека, с който си. Мен самият ме е страх да го поискам от тебе. Не трябва. Но аз те обичам. Не е ли достатъчно? Не мога да се боря срещу това. По-силно е от мен. Бих умрял за теб. Знаеш, че е истина. Ти си в дъното на всичко. Вече знам. Вече виждам и разбирам. Досега съм просто вегетирал. Едва сега осъзнавам колко много измерения има светът, колко много красота се крие в деня ми. Как те желая, знаеш ли? Как ме боли, да те виждам толкова наблизо – и пак живея само, за да те зърна – дори да е съвсем за кратко. Няколко секунди стигат, просто ТРЯБВА да те виждам!...А ти всеки ден си толкова близо и същевременно – толкова далеч! Сутрин като отивам на работа те разминавам по тротоара. Ако не видя теб, виждам някоя, която ми заприличва на теб, любов моя. Но не си ти... и тогава боли много повече! Всеки ден те виждам в Университета. Няма нищо по-жестоко от това да знам, че си тук, да те усещам и да не мога да те прегърна, да не мога да те докосна. Ако те извикам, ще се обърнеш.

Знам, че ти си Тя. Нямам очи за други жени. Нямам сърце за никой друг. Кой е казал, че не сме моногамни? Аз съм ужасно моногамен. Само тебе искам! Всяка друга е твое бледо копие. Мога да ти дам толкова много. Ти заслужаваш всичко! Тежко ми е, моя любов. Защо си с него? Какво ти дава той, което аз не мога да ти дам??! Мразя го, ненавиждам го! Той със сигурност не знае какво има. Иначе нямаше да имаш този замислен вид, щеше да се усмихваш винаги, да си щастлива. Знаеш ли колко е красива усмивката ти? Обожавам я! Да те видя как се усмихваш е единствената причина да се събуждам сутрин и да се решавам за пореден ден да понеса бремето на същестуването си.

Искам те до мен. Искам да бях по-решителен, искам да можех да те отведа там. Там, където двамата можем да имаме всичко - аз да имам теб, а ти – мен. Там, където ще мога да те целуна винаги, когато ми се иска. Не мога повече да чакам, да те наблюдавам отстрани. Това ме смазва. Съсипва ме самата мисъл, че си с друг! Вярвам в теб. Ти си вратата към Рая за мен. Принадлежим един на друг, знам че ще го разбереш един ден. Защо трябва да е толкова трудно дотогава? Как да постъпя? Кое е правилното нещо? Искам да направя онова, което е редно... Но... осъзнавам, че върша престъпление спрямо себе си, като не съм с теб. Защо не ме позна? Защо? Нима не ме помниш? Нима е възможно? Сигурно полудявам.

Вече не спя добре, не се храня добре, не живея добре. Ти си животът ми. Върни ми го. Ела при мен.