Здравейте! Отдавна чета сайта ви, но чак сега се реших да публикувам нещо свое, написано преди години. Не съм една от вас (поетеса, писателка и т.н.)

Просто искам мнение, критика... Ето го и него:

                    Той беше Ти 

 На днешния ден преди години бях там... Там, където никога не съм мислела, че ще бъда някога. Там далеч, където срещнах, т.е. сблъсках се с непознати за мен чувства. Там, където оставих сърце, душа, страст... всичко. Бях там и чаках... чаках Теб.

  Ти, който се появи от нищото, докосна сърцето ми и преобърна живота ми...

   И така... Седях и чаках, заобиколена от "познати", говорещи за неща, които нямаха значение за мен, неща от сивото ежедневие... Всеки бе избягал от нещо, бе откраднал няколко мига за себе си.

   Седях и чаках с вперен поглед. Чаках Теб... без лице, без тяло... Само един изграден образ изпълваше празното пространство пред мен... Чаках, а в себе си знаех, че няма да дойдеш. Знаех, но се надявах. Надявах се при всяко отваряне на вратата. Във всеки виждах Теб, чаках Теб, надявах се на Теб...

    Цигарата догаряше, димът замъгляваше очите ми, виното заплашваше да погуби разума. Сякаш знаеше какво става и се усмихваше... Да! Знаеше...

    А аз чаках Теб...

    И тогава се появи Той, другият... отдушникът на моята болка, надежда, разочарование. Лекарството на моето сърце. Усмихна се и аз познах усмивката ти. Другият, в който виждах теб... Познах Теб в очите му... Да! Ти беше Той!

    Усещах топлината на ръцете му, чувах ударите на сърцето му... Дори очите му бяха с цвета на твоите. Ти беше там... Там до мен...

    В онзи тъмен и мрачен момент Той беше всичко, което си Ти, което имах с теб... Сякаш държах теб в обятията си... Бях до теб за кратко, за момент, за няколко мига... Бях готова да отдам себе си на Него... на Теб...

    Целувах устните му... Мдааа. Толкова жадувах за този момент... с Теб. Целувах бавно, нежно, страстно... Устни с вкус на вино, червено и тъмно, като кръвта, бушуваща в тялото ми. Чувах пулса си... ту бавеше, ту ускоряваше ритъма си, така както целувката...

    Най-после целувах Теб, най-после докосвах и имах Теб. Отпивах страстта от тялото ти... Мдааа. Чувство, което не може да се опише, прекрасно, завладяващо, опияняващо и велико...

    Само Разумът, Неговият разум спаси душата ми от угризения, от чувството на омърсеност...

    Да! Ти беше мъжът, който съм искала, мъжът, от който съм имала нужда, но... Той беше там... с мен... до мен... Той бършеше сълзите, попиваше кръвта от сърцето, притискаше раната. Той! А Ти... Ти остана там в тъмното... в нищото...

   Днес споменът нахлува отново в съзнанието ми, болката отново превзема душата ми, за кой ли път?!... А страстта?... Тя остана там... в тъмното... с Него... с Теб...

   Да! Имах всичко с Теб чрез Него!...

   Той беше тялото. Ти... Ти - всичко останало...

    Сега все още те обичам, както тогава, и тази любов ще ме погуби...

    Сега все още се връщам там, както тогава, и това все още разкъсва сърцето ми... 

    Затова остани там и ми позволи да живея... Прости ми...

    Обичам те...

 П.П. Извинявам се за грешки, пропуски и т.н. Написах го за има-няма час и под въздействието на болка и емоция, примесени с алкохол.