Ацтеки е название на народи, населяващи долината Мехико малко преди завладяването на Мексико от испанците през 1521г. етонимът обединява доста племенни групи, говорещи езика науатл и имали известна културна общност, макар, че са създавали собствени градове-държави (по нататък ще използвам по-привичното ни, макар и не съвсем точно – полиси) и царски династии. Измежду тези племена първенствуващо положение заемали теночките и понякога с “ацтеки” се назовава само този народ. Говорейки за ацтеки някои имат пред вид и могъщия троен съюз, създаден от теночките от Теночтиталан, акоула от Тескоко и тепанаките от Тлакопан, установил господство в Централно и Южно Мексико между 1430 и 1521г.

Ацтекските полиси са възникнали на обширното планинско плато, наречено “долината Мехико”, на мястото, където понастоящем е гр.Мексико. Тази плодородна долина с площ около 6500км², е дълга и широка приблизително по 50км и е разположена на около 2300м надморска височина, обкръжена от планини с вулканичен произход, достигащи до 5000м височина. По времето на ацтеките своеобразност на ландшафта придавала веригата езера, най-обширно от които било Тескоко. Езерата се подхранвали от планински извори и ручеи, като, периодичните наводнения създавали постоянни проблеми за живеещото по бреговете им население. От друга страна – тези езера били източник на питейна вода, богати на риба, край тях гнездели водоплаващи птици, давали прехрана на множество бозайници, а били и удобен съобщителен път.

Тройният съюз подчинил огромна територия от северните области на днешно Мексико до границата с Гватемала, включваща разнообразни ландшафт и природни зони – сравнително сухите райони на северната чест на долината Мехико, планинските клисури на днешните щати Охака и Гереро, Тихоокеанските планински хребети, крайбрежните равнини на Мексиканския залив, влажните, буйни гори на п-в Юкатан. По този начин ацтеките получили достъп о разнообразни природни ресурси, които липсвали в районите на първоначалното им заселване.

Обитателите на долината Мехико и някои други ареали (напр. тлашкаланците от териториите на днешните щати Пуебло и Тласкала) говорели диалекти на езика науатл (букв. “благозвучие”, “правилна реч”). Той станал език-посредник почти в цяло Мексико през колониалния период (1521-1821). Следи от този език се откриват в множество топоними от типа на Акапулко или Охака. Според някои оценки и днес езика науатл или негов вариант – науат, по-често наричан «мехикано», се говори от около 1,3 млн. човека. Езикът влиза в семейството макронауа от юто-ацтекския клон, разпространен от Канада до централна Америка и включващ към 30 родствени езика. Ацтеките били любители на словесността и събирали библиотеки от пиктографически книги (т.нар. кодекси) с описания на религиозни обреди, исторически данни или нещо като статистически годишници. Огромна част от тези кодекси била унищожена по време на конкистата или веднага след нея. В цяла Мезоамерика (така се наричат земите от северната част на долината Мехико до южните граници на Хондурас и Салвадор) са се запазили не повече от двадесетина индиански кодекса. Някои учени твърдят, че до нас не е достигнал нито един кодекс от доиспанско време; други предполагат, че са поне два.  Но и след конкистата ацтекската писмена традиция се прилагала за различни цели. Ацтекските писари фиксирали наследствените титли и владения, съставяли донесения до испанския крал, а най-често описвали бита и вярванията на съплеменниците си за испанските монаси, за да им облекчат задачата по християнизацията на индианците.

Европейците получават преки сведения за ацтеките по време на конкистата, когато Ернан Кортец изпраща пет писма-донесения до испанския крал относно хода на завоюването на Мексико. Около 40 години по-късно, участникат в експедицията на Кортец – войникът Бернал Диас дел Кастильо – съставил Historia verdadera de la conquista Nueva Espana (Истинската история на завоюването на Нова Испания), в която подробно описва теночките и съседните им народи. Информация за различни аспекти на ацтекската култура постъпва през ХVІ и началото на ХVІІв. От хрониките и етнографските описания направени от ацтекски първенци и испански монаси. Най-голяма стойност от тези съчинения има многотомната Historia general de las cosas de Nueva Espana (Всеобща история на нещата в Нова Испания) на францисканския монах Бернардино де Саагуна, съдаржаща различни сведения – от разказите за ацтекските богове и управници до описания на флората и фауната. Столицата на ацтеките – Теночтитлан – била разрушена до основи от завоевателите. Остатъците от древни съоръжения не привличали нечие внимание, докато през 1790г., при изкопни работи не били открити т.нар. Слънчев камък и 17тонното изваяние на богиня Коатликуе. Ахреологически интерес към ацтекската култура възникнал едва след като през 1900г. бил разкрит ъгъл от главния храм, но широко мащабни разкопки на храма са извършени едва през 1978-1982г. На археолозите се удало да открият седем отделни сегмента на храма и да извлекат от стотиците погребения повече от 7000 предмета на ацтекската култура и бит. По-късните археологически разкопки разкриват под мексиканската столица още редица големи и малки съоръжения.

Ацтекската култура била последно звено от дългата верига на развити и процъфтяващи и увяхващи цивилизации в до колумбова Мезоамерика. Най-древна от тях – олмекската – се развила по крайбрежието на Мексиканския залив през ХІV-ІІІв. Пр.Хр. олмеките подготвят почвата за формирането на последващите цивилизации, затова тяхната епоха е напечена предкласическа. Олмеките имали развита митология с голям пантеон, издигали масивни каменни съоръжения, били изкусни каменоделци и грънчари Обществото им се отличавало с йерархичност и тясна специализация. Напр. с религиозните, управленските и икономическите дела се занимавали специално обучени хора.

Тези черти на олмекското общество получили понататъшно развитие в следващите цивилизации Във влажните тропически гори от юга на Мезоамерика за сравнително кратък исторически срок разцъфтява цивилизацията на маите, оставила след себе си обширни градове и множество великолепни произведения на изкуството. Приблизително по същото време сходна цивилизация от класическата епоха възниква в долината Мехико – в Теотиуакан, огромен град с площ 26-28 кв.км и население към 100 000 души.

В началото на VІІв. Теотиуакан бил разрушен по време на война. След това дошло времето на толтеките, чийто разцвет бил през ІХ-ХІІв. Толтекската и останалите късно класически цивилизации (вкл. и ацтекската) продължават тенденциите, залегнали в предкласическата и класическата епохи. Излишъците от селскостопанска продукция помагали за ръста на населението и градовете, все повече богатство и власт се концентрират в горните слоеве на обществото, което довежда до формирането на наследствени династии управляващи полисите. Усложнявали се религиозните обреди, основани на политеизма. Възникват обширни професионални прослойки от хора, заети с интелектуален труд и търговия, а самата търговия, както и завоевателните походи, разпространявали конкретната култура на обширна територия и в крайна сметка довели до създаването на империи. Доминиращото положение на отделни културни центрове не пречело на съществуването на други градове и поселища. Тази сложна система от социални взаимовръзки трайно се установила из цяла Мезоамерика по времето на поява на ацтеките.

Името ацтеки (букв. хора на Астлан) напомня за легендарната прародина на теночките, откъдето те извършили трудно пътешествие из долината Мехико. Ацтеките били едни от номадските или полууседнали племена на чичимеките, които мигрирали от пустинните райони на северно Мексико (а и от по-далече) към плодородните селскостопански области на Централно Мексико.

Исторически и митологически източници показват, че скитанията на теночките продължили повече от 200 години от началото или средата на ХІІв. до 1325г. Напускайки о.в Астлан (Обиталището на чаплите), теночките стигнали до Чикомосток (Седемте пещери), митичната отправна точка в странстванията на много номадски племена вкл. тлашкаланците, тепанеките, шошчимилките и чалко, всяко от които по едно или друго време тръгвало от Чикомостока в дълго пътешествие на юг, към долината Мехико или близко разположените долини.

От Седемте Пещери последни тръгнали теночките, водени от главното си божество Уицилопочтли (Колибрито от лявата страна). Пътешествието им не било плавно и непрекъснато. От време на време задълго се задържали, за да издигнат храм или с оръжие да решат някой вътрешно племенен спор. В долината Мехико теночките били посрещнати със смесени чувства от поселилите се преди това сродни тям племена. От една страна били добре дошли като храбри воини, които воюващите помежду си полиси биха могли да използват като наемници. От друга – ги порицавали за жестоките им обреди и обичаи. Първото си светилище теночките издигат на хълма Чапултепек (хълма на скакалеца), след това се местят от един в друг град, докато пред 1325г. не избират за свое поселище два острова в ез. Тескоко.

Този избор, обусловен от практическата целесъобразност, имал и митологическа основа. В гъсто населения островен басейн островите били единственото свободно място. Те можели да се разширяват за сметка на насипните изкуствени острови (чинампа), а лодките били лек и удобен транспорт. Има легенда, според която Уицилопочтли заповядал на теночките да се установят там, където видят орел кацнал на кактус със змия в ноктите (този символ влязъл и в държавния герб на Мексико). Тъкмо на това място бил основан и града на теночките – Теночтитлан.

От 1325 до 1430 г. теночките служили и като наемни воини в най-могъщия полис в Мехико – Ацкапоцалко. Като награда за службата получавали земя и достъп до природните ресурси. С необикновено трудолюбие бранели града и разширявали владенията си чрез чинампа. Най-често чрез бракове сключвали съюзи с управляващите династии на съседните народи идващи чак от толтекско време.

През 1428г. теночките влизат в съюз с аколуа от Тескоко, разположен на изток от Теночтитлан, въстават срещу тепанеките от Ацкапоцалко и ги разгромяват през 1430г. След това към военния съюз на теночките и аколуа се присъединяват тепанеките от близкия Тлакопан. Така се създала мощна военно-политическа сила – тройният съюз, с цел воденето на завоевателни войни и установяване контрол върху икономическите ресурси на огромна територия.

Вождът на теночките – Ицкоатл, първи оглавил тройния съюз и подчинил останалите полиси в Мехико. Всеки от петимата следващи владетели разширявал територията на империята. Впрочем, последният от ацтекските императори – Мотекусома Шокойотцин (Монтесума ІІ) – се занимавал не толкова със завладяването на нови територии, колкото с консолидация на империята и потушаване на въстания. Но на Монтесума, както и неговите предшественици, не се отдало да подчинят тараските по западните и тлашкаланците по източните граници. Като последните оказали огромна военна помощ на испанските конквистадори при завладяването на ацтекската империя.

Основни храни на ацтеките били царевицата, бобовите култури, тиквата, множеството разновидности на лютите чушки – чили, домати и др., а също и семената чиа и амарант, разнообразни плодове от тропическата зона и крушовидния кактус нопал от полупустините. Растителната храна се допълвала от месото на одомашени пуйки и кучета, дивеч и риба. От всичко това ацтеките умеели да приготовляват много хранителни и вероятно вкусни задушени блюда, каши, сосове. От зърната на какаото приготовлявали ароматно пенливо питие за важните особи. От сока на агавето се получавала алкохолната напитка пулке.

Агавето осигурявало също и дървесни влакна да груби дрехи, въжета, торби и сандали. По-тънки влакна се получавали от памука, който се култивирал извън пределите на Мехико и се доставял в столицата. Да носят дрехи от памучни тъкани имали право само знатните. Мъжките шапки и набедрени превръзки, женските поли и блузи често били изпъстряни с причудливи орнаменти.

Разположен на остров, Теночтитлан се разширявал за сметка на “плаващите градини” чинампа. Ацтекските земеделци ги строяли в плитчините от свързани кошници пълни с тиня и водорасли, укрепявайки ги по краищата с върби. Между изкуствените острови се образувала мрежа от свързани помежду си канали, които служели за напояване и транспорт, подържали еконишата на риби и водоплаващи птици. Земеделието върху чинампа било възможно само в околностите на Теночтитлан и в южните езера около полисите Шочимилко и Чалко, понеже изворите поддържали сладководието, докато в централните части на ез.Тескоко водата била по-солена и непригодна за земеделие. В средата на ХVв. ацтеките построили огромна дига през езерото, за да запазят сладката вода за Теночтитлан и да защитят града от наводнения. Инженерните и архитектурните постижения на ацтеките, не познаващи впрегатния добитък, колелото и металическите инструменти, били основани изключително на ефективната организация на труда.

Обаче чинампа и земята в долината Мехико не можели да изхранят растящото градско население. През 1519г. в Теночтитлан живеели 150 – 200 000 души, населението на втория по големина град – Тескоко достигало до 30 000, а в останалите градове живеели по 10 – 25 000. нараствал делът на аристокрацията, пък и сред останалите градски слоеве значителна част не били заети със земеделие – занаятчии, търговци, писари, учители, жреци, военачалници.

Продуктите се доставяли в градовете в качеството си на данъци, вземани от покорените народи или се докарвали на пазара от търговци и живеещи наблизо земеделци. В големите градове пазарите работели ежедневно, а в по-малките – веднъж на пет или 20 дни. Най-голям бил пазарът в сателитния на Теночтитлан град Тлателолко – по оценки на испанците ежедневно на него се събирали по 20 – 25 000 души. Можело да се купи всичко – от маисови питки и пера до скъпоценни камъни и роби. В услуга на посетителите винаги се намирали бръснари, носачи и съдии, следящи за порядъка и честността на сделките.

Покорените народи редовно – веднъж на тримесечие или полугодие плащали данъци на ацтеките. Доставяли в градовете на тройния съюз хранителни стоки, дрехи, войнско оборудване, полирани мъниста, пера от тропически птици, а също извършвали различни услуги в т.ч. конвоиране на пленници, предназначени за жертвоприношение.

Търговците предприемали дълги и опасни пътешествия, за да донесат в ацтекските градове ценни стоки и мнозина от тях натрупали добро състояние. Често търговците изпълнявали ролята на осведомители и посланици в извън имперските територии.

Ацтекското общество било строго йерархично. Разделяло се на две основни класи – наследствена аристокрация и плебс. Знатните ацтеки живеели в разкош, в пищни дворци, имали много привилегии, в т.ч. и носенето на особени дрехи и значи за отличие, имали право на многоженство, чрез което се установявали съюзи с аристокрацията на други полиси. За знатните били запазени високите постове и най-престижните дейности вкл. военачалници, съдии, жреци, учители, писари.

Низшата класа включвала земеделците, занаятчиите, рибарите, търговците. В теночтитлан и съседните градове те живеели в обособени квартали – калпулли – своего рода общини. Всеки калпулли имал собствена земя, свой бог-покровител, собствено училище, плащал общински данък и “доставял” воини. Много калпулли били сформирани по професионална принадлежност. Напр. майсторите по обработка на птичи пера, каменоделците или търговците живеели в отделни райони. Някои от земеделците били прикрепвани към владенията на аристократите, на които плащали с труд и данъци повече, отколкото на държавата.

Обаче въпреки “здравината” си класовата бариера било възможно да се преодолее. Най-често път нагоре отваряла военната доблест и вземането на пленници. Понякога син на човек от простолюдието, посветен на някой храм, можел да стане жрец. Изкусните занаятчии, изработващи луксозни предмети или търговците можели, независимо от липсата на наследствени права, да заслужат благосклонността на владетеля и да забогатеят.

В ацтекското общество било разпространено робовладелчеството. Като наказание за кражба или неплатен дълг, виновния можело за известно време да бъде даден в робстно на пострадалия. Чести били случаите и на договорено робство, когато човек отдавал себе си или член на семейството си в робство. Понякога роби се купували от пазара само заради жертвоприношение.

Приблизително до 15 годишна възраст децата получавали домашно образование. Момчетата усвоявали военното дело и привиквали да управляват стопанството, а момичетата, които в тази възраст често били омъжвани, се учели да готвят, предат и водят домакинството. Освен това и едните, и другите получавали професионални навици в грънчарството и обработката на птичи пера.

Болшинството подрастващи след 15 година тръгвали на училище, макар че някои го започвали още на 8 годишна възраст. Децата на знатните се изпращали в калмекак, където под ръководството на жреци се обучавали на военно дело, история, астрономия, управление, обществено устройство, обреди. В задълженията им влизало и събирането на дърва, почистването на храмовете, участието в различни обществени работи, жертването на кръв по време на религиозните обреди. Децата на простолюдието посещавали телпочкалли – нещо като градски квартали – където се обучавали главно във военното дело. Юношите и девойките посещавали също и училищата куикакали (дом на песните), предназначени за обучение в литургическите песнопения и танци.

Жените като правило се занимавали с възпитаването на децата и домакинството. Някои се обучавали на занаяти и акушерство или се посвещавали в религиозните тайнства, след което ставали жрици. С достигането на 70 годишна възраст мъжете и жените били обкръжавани от почит и получавали редица привилегии, в т.ч. и разрешението да употребяват без ограничение алкохолното питие пулке.

Вярата в живот след смъртта се съпровождала от определени представи за това, какво го чака починалия. Воина, загинал в боя или принесен в жертва, го очаквала честта да съпровожда Слънцето по пътя му от изток до заник. Удавниците или убитите от мълния попадали в цъфтящ рай – обител на бога на дъжда Тлалокан. Болшинството от умрелите ацтеки се считало, че не напускат пределите на низшия подземен свят – Миктлан – където управлявали бога и богинята на смъртта.

Всеки от ацтекските полиси имал един или няколко управници наречени “тлатоани” (оратор). Властта се предавала по наследство от брат към брата или от баща на син. Унаследяването на почетните титли не ставало автоматически, а се изисквало одобрението на висшите кръгове градски нотабили. По този начин легитимността на властта на всеки нов управник се осигурявала както по божественото право на наследяване, така и с публичното признаване на неговите достойнства. Управниците живеели в разкош, но не и в безделие, поради задължението си да осъществяват управлението, да произнасят определения в сложните съдебни случаи, да наблюдават за стриктното изпълняване на религиозните ритуали, да защитават поданиците си. Доколкото някои от полисите били под властта на други, едни от управниците се смятали за по-висши от други, а най-висш бил управителя на Теночтитлан.

На служба при управителите имало съветници, военачалници, жреци, съдии, писари и други длъжностни лица. Имперските завоевания изисквали разширение на бюрократичния апарат – събирачи на данъци, началници на гарнизони. Покорените народи се ползвали с относителна свобода. На полисите като правило се позволявало да запазват управляващите ги династии при условие, че редовно си плащат данъците. Новите територии влизали в състава на империята по различни начини – едни народи били завоювани и принуждавани да плащат данъци, други били склонявани към съюз чрез преговори, брачни връзки и дарове. Полисите, покорени от тройния съюз в ранната епоха на съществуването му (в началото на ХVІв.) вече били дълбоко интегрирани в имперската структура. Техните управници участвали в завоевателните войни на теночките получавайки в замяна земи и титли.

Войната била важна сфера от обществената дейност на ацтеките. Успешните войни обогатявали империята и давали възможност на отделни воини да се придвижат нагоре по социалната стълба. Най-доблестно се считало пленяването на противник с цел жертвоприношение, взелия четирима военнопленника се повишавал в звание.

Ацтекския политеистичен пантеон включвал множество богове богини. Боговете-демиурзи се представят от Тецкатлипока (Димящото огледало), богът на огъня Шиутекутли и Кетцалкоатл (Пернатата змия) даваш на хората царевица. Тъй като животът на ацтеките зависел в голяма степен от земеделието, се покланяли на боговете на дъжда, плодородието, царевицата и т.н. Боговете на войната – напр. Уицилопочтли – теночките асоциирали със Слънцето.

На всяко божество ацтеките издигали храмове, където жреците и жриците изпълнявали култа. Главния храм в Теночтитлан (висок 46м) се увенчавал от две светилища, посветени на Уицилопочтли и бога на дъжда – Тлалок. Храмът се възвисявал сред обширна оградена територия, в която се намирали и други храмове, жилища за воини, жреческо училище и площадка за ритуалните игри с топка. Прецизираните религиозни ритуали включвали празненства, пости, песнопения, танци, кадене с благовония и каучук, както и ритуални драматургични изпълнения нерядко с човешки жертвоприношения.

Съгласно ацтекската митология Вселената се разделя на 13 небеса и 9 подземни свята. Сътворения свят преминал пред 4 епохи на развитие, всяка от които завършвала с гибелта на човешкия род: първата – от ягуари; втората – от урагани; третата – от световен пожар и четвъртата – от потоп. Съвременната на ацтеките епоха на “Петото Слънце”, трябвало да завърши със страшно земетресение.

Човешките жертвоприношения, съставящи важна част от ацтекските религиозни обреди, се практикували с цел снабдяването боговете с енергия и така да се отсрочи неизбежната гибел на човешкия род. Човешките жертвоприношения, смятали ацтеките, са необходими за поддържане на устойчив жизнен цикъл; човешката кръв хранила Слънцето, предизвиквала дъждове и обезпечавала земното съществуване на човека. Някои форми на жертвоприношения се ограничавали до кръвопускане посредством шипове от магуей, но често жертвата била убивана от жреците – гърдите се разпаряли с нож и се изтръгвало сърцето. При някои обреди в жертва се принасял избраник, комуто се падала честта да въплъщава божеството, при други се убивали множество военнопленници

Ацтеките имали циклично отчитане на времето. Слънчевият 365 дневен календар го съчетавали с ритуалния 260 дневен. Съгласно първия годината се деляла на 18 месеца от по 20 дни всеки, като накрая се добавяли 5 т.нар. нещастни дни. Слънчевият календар се прилагал в селското стопанство и в основните религиозни обреди. Ритуалния календар, употребяван за пророчества и предсказване на човешките съдби, съдържал 20 назовани дни от месеца (“заек”, “дъжд”) и т.н. в съчетание с цифрите от 1 до 13. Новороденото, заедно с наименованието на деня на своето раждане (напр.: Две Елен” или Десет Орел”) получавал и предсказание за съдбата си. Считало се например, че Две Заек ще стане пияница, а Едно Змия ще се сдобие със слава и богатство. Двата календара се обединявали в 52 годишен цикъл, след завършването на който изживените години изчезвали подобно на отнесения от вятъра сноп от 52 свързани тръстики, за да започне новия цикъл. Завършека на всеки такъв цикъл заплашвал с гибел на Вселената.

Ацтеките създали голяма по обем “устна литература”, епическа, лирическа, химнова поезия; религиозни песнопения, драми, легенди, приказки. По тематика тази литература също е разнообразна и варира от възпяването на войнската доблест и подвизите на предците до съзерцанията и размишленията за същността на живота и предназначението на човека. Поетичните упражнения и диспути били постоянна практика в знатните кръгове.

Ацтеките се проявявали и като изкусни строители, скулптори, каменоделци, грънчари, ювелири, тъкачи. На особена почит било изкуството за изработка на изделия от ярките пера на тропическите птици. С пера били украсявани щитове, дрехи, знамена. Ювелирите работели със злато, жидеит, планински кристал и т.н., проявявайки изключително майсторство и в създаването на мозайки и орнаменти.