Учител в село Гранит, община Братя Даскалови. На 14-ти септември 1990 г. подписах трудовия си договор с община Братя Даскалови и на 15-ти септември присъствах на тържеството в Гранит по повод началото на учебната година. Запознах се набързо с колегите и заминах за Кърджали. Е, този път не беше на стоп, а с колата на мой познат, който дойде да ме вземе от селото. Човекът беше приет в Учителския институт и аз трябваше да му помогна за решаването на някои негови битови проблеми в Кърджали. След кратка среща с директора на института нещата бяха свършени и се върнахме обратно в Чирпан. Работата ми в Гранит беше досадна и рутинна. Бях възпитател и ходех на училище след обяд. В повечето случаи, с автобус. Задължително се връщах на стоп. Иначе трябваше да чакам повече от час. Нека да поясня за тези, които не познават района: маршрутът, по който пътувах беше Чирпан-Черна гора-Оризово-Гранит и обратно. Имаше и алтернативен маршрут през Плодовитово за Оризово. В началото на ноември се оказа, че съм си загубил военната книжка. Трябваше да ми бъде издадена нова от там, където бях зачислен последно. В Кърджали, разбира се! Волю-неволю, директорката на училището ми разреши няколко дни отпуск, за да реша проблема. Заминах на стоп.

Политическата ситуация в страната бе доста сложна. Мнозина искаха оставката на правителството на Луканов. Особено дейни бяха студентите, които обявиха безсрочна стачка. В Учителския институт в Кърджали не правеха изключение. Лидер на студентите беше моят познат от Чирпан, с когото на 15-ти септември ходихме в Кърджали. Отседнах при него. Бързо се потопих в един нов и различен студентски свят. Имах чувството, че пред очите ми се пише история! Не бях далеч от идеята да си потърся работа и да остана в Кърджали. Все пак реших да се върна в Чирпан и да продължа да работя в Гранит. Икономическата ситуация в страната се влошаваше с всеки изминат ден. Стоките по магазините буквално изчезнаха. Гориво по бензиностанциите нямаше. Въведени бяха купони. Стопът стана мъчително изживяване. Просто нямаше автомобили по пътищата. Успявах някак да стигна до Оризово. От там се прибирах в Чирпан с влака. Новата 1991-ва година посрещнах с приятели в чирпански ресторант. В крайна сметка, правителството подаде оставка. Съставен бе коалиционен кабинет начело със съдията Димитър Попов. В него участваха и представители на тогавашната опозиция. На 15-ти януари цените на стоките бяха освободени. Изведнъж дефицитът изчезна. Имаше всичко.Но, цените бяха много високи, а заплатите-неадекватни.

Вторият учебен срок започна при тези необичайни условия. Нямахме особена мотивация да ходим на работа заради мизерността на средствата, които получавахме. Все пак, беше потърсен механизъм за някакви компенсации, които ни даваха към заплатите. Междувременно ходих на автостоп на сватба в Кърджали .Моят приятел Стоян се ожени. На сватбата бяхме точно 28 човека. Това беше красноречиво отражение на заобикалящата ни действителност. Освен това пътуване извън региона, друго за отбелязване през този период няма. Някак си, пролетната ваканция дойде. Веднага заминах за Кърджали, където останах през цялото време.Стоян, на чиято сватба ходих, беше започнал частен бизнес, наемайки от местното АПК оранжериите, които имаха. Беше назначил работници и се беше заел с производство на ранни зеленчуци. Няма да забравя как, тръгвайки си за Чирпан, минах да се видим през офиса му и той ме попита дали имам пари. Понеже отговорът си беше ясен, извади една пачка и ми я даде с думите: „Да си имаш!“. Върнах се за няколко дни на работа. Окончателно бях решил да напусна и да помисля при новите условия какво ще правя. В края на април, с огромно облекчение, се махнах от Гранит. И вторият ми опит да бъда възпитател пропадна.

През май, повечето време помагах на брат ми и снаха ми, които тъкмо бяха наели заведението на тогавашния Клуб на дейците на културата. Клубът беше нещо като сегашните СНЦ-та и развиваше много активна дейност. Влизането ставаше само с членски карти. Следващите три години това беше центърът на културния живот в града. Бях член на Управителния съвет на клуба. Една позната ми предложи да започна да продавам книги. Тя и съпругът ù бяха отворили малка книжарничка. Работеха само вечер, защото през деня се трудеха и на друго място. Проведохме няколко разговора и решихме да започна на една масичка на тротоара срещу тяхното магазинче. В началото имаше доста проблеми и с общината, и с полицията. Постепенно нещата се регламентираха и получих разрешение да работя на възможно най-доброто място на централната градска улица. Заедно с едни вестникари бяхме първите в Чирпан с подобна дейност на открито! Цялото лято мина така. Почти всяка неделя ходех на разходка в Пловдив. Обикалях по главната, разглеждах Стария град, ходех на кино… И така, до късно вечерта. Отивах на автостоп и се връщах с влака за Варна, който тръгваше около 23.00 часа.

След приемането на конституцията от Великото народно събрание, то бе разпуснато и се насрочиха редовни парламентарни избори за 13-ти октомври. Заедно с тях беше предвидено да има и местни избори, които щяха да са първите след 10-ти ноември. Дойде време за активизиране на работата на Българското сдружение за честни избори. Продължавах да бъда негов координатор за двете общини: Чирпан и Братя Даскалови. Още в края на август ни събраха на национално съвещание в София, в НДК-а, където бяха офисите на сдружението. Започнаха обучения по новия избирателен закон, които се провеждаха почти всеки уикенд. Имаше и много организационна работа с набирането на доброволци по места, с определянето на секциите за паралелно преброяване и т.н. Изпълнителен директор на сдружението беше Мирослав Севлиевски. Сред лекторите по избирателно право беше и Екатерина Михайлова, която впоследствие оглави листата на СДС за Пазарджик. Няма да скрия, че бяхме добре финансирани. Средствата идваха от Демократическия институт на Демократическата партия на САЩ. Оборудването на централния офис в София беше най-модерното в България за онова време. Аз действах по обичайния си начин. Ходех в София на автостоп и се връщах с нощния влак. Изборите са си избори, но наближаваше 15-ти септември и аз трябваше да реша дали да се занимавам само с продажба на книги или да го съчетая с учителстване. В крайна сметка, нещата бяха решени буквално на 15-ти. Сутрин - учител в близкото село Винарово, което е на три километра от разклона за него на главния път между Чирпан и Стара Загора, а след обяд щях да  продавам книги. Това продължи цели три години!