Бай Ганю в 21 век

Няма по-жив и заедно с това по-нееднозначно възприеман литературен герой в българската действителност от Бай Ганю. Тълкованията на този художествен образ срещат и противопоставят различни, и често пъти непримирими, гледни точки. Националното или социалното, индивидуалното или общочовешкото преобладава в този художествен тип, сътворен в края на 19-ти век, но предизвикващ дискусии и днес? Мит или реалност е Бай Ганю?

Интересен е фактът, че неговият създател Алеко Константинов подхожда към собственото си творение като към суверенна, независима от авторовата воля, личност. Като че ли писателят е само посредник между читателите и своя герой - обобщение на характерни черти и постъпки, присъщи на житейския тип, който от Алековата съвременност до днес определяме като байганьовски. Но тъкмо защото образът на Бай Ганю е плод не само на наблюдателност и аналитичност, но и на изключително интуитивно прозрение, той се превръща в безсмъртен художествен тип, чиито значения непрекъснато се обогатяват. А едноименната творба запазва отворения си финал и възможността да бъде "дописвана" и допълвана с вариации на байганьовското поведение и световъзприятие. Но го няма Алеко, за да изпише многото страници за това, как българите на 21-ви век не пропускат да реализират тази възможност - най-вече нашите политици, журналисти, а и, за съжаление, и ние, обикновените българи.

В Европа поведението на Бай Ганю скандализира с недоусвоения етикет, а в България - с отсъствието на каквато и да било етичност във взаимоотношенията с другите. Аз не съм имала възможността да наблюдавам поведението на българи в чужбина и мога само да гадая какво е то. Надявам се, че все пак има наши учещи и работещи сънародници в чужбина, които са усвоили етикета на една по-цивилизована среда и са се освободили от байганьовското в себе си. Но не се и съмнявам, че за много чужденци показателно за българския характер е поведението на онези наши изостанали в културно отношение емигранти, които не осъзнават, че сами трябва да вземат решение за промяна просто защото байганьовското органично се е вплело в техния бит и световъзприятие.

Бай Ганю се е превърнал и в художествено въплъщение на чертите на проспериращата политическа личност, която не подбира средства в стремежа си към власт. Според Балзак властта не променя човека, тя придава величие само на великите. При Алековия герой тя заостря неговите нравствени недостатъци и пороци. Трагично е положението в българската политика и днес. В основата на управлението на една държава би трябвало да стоят патриотизмът, моралът, всеотдайността в името на общественото благо. Но нашата политика е просто един доста печеливш бизнес в ръцете на лишени от всякакви морални скрупули "българи", а патриотизмът е една отдавна загубена кауза , за която едва-едва вече си спомняме, чувайки химна на трети март или сирените на втори юни. А що се отнася до всеотдайността на политиците, май само тя им е останала - но към собствената, а не към народната кауза.

Доста българи днес са или в листата, или в електората на партията "ОДВ" ЕООД*. В първия случай може да се приведе като коментар признанието на Бай Ганю пред Константин Иречек - "...келепир има в тия работи..." - и то ще е напълно достатъчно. Във втория случай българите просто се подвеждат по замаскираната зад безброй обещания не друга, а абсолютно същата политическа "платформа". На митингите, чрез медиите, ние се осведомяваме за  принципи, които привидно поддържа определена политическа сила, чуваме  това, което ни е необходимо да чуем за момента (което по-късно съвсем естествено се оказва абсолютна лъжа)  и правим своя избор, като в повечето случаи изобщо не разбираме това, за което гласуваме. И "Тъй овце блеят / и вървят ... подир овчаря" (Хр.Ботев - "Гергьовден"). Само че на българското политическо пасище овчарят не е един, овчарите са 240 депутати и други тем подобни, а овцете - милионите лъгани българи.

Безответен остава  и днес Алековият въпрос дали има кой да съживи "триж" нещастния народ и да го поведе след себе си. Според мен този някой няма да бъде нито политик, нито обикновен българин, тъй като "една птичка пролет не прави". Няма да бъде и народът, тъй като нашето чакане на ред за промяна и подобрение твърде много наподобява на чакането на "ред за свобода" от страна на примирените, обезличени българи под чуждото иго ("Елегия" - Христо Ботев). Дори ще си позволя да кажа, че и аз като повечето българи не вярвам в демокрацията (въпреки че не съм в живяла в друго време), просто защото в контекста на българската политическа действителност определението за демокрация звучи така : "да ограбиш народа чрез народа и в името на народа..."

В "Бай Ганю" общественикът Алеко Константинов не подминава и темата за продажността на печата, от която ние, българите, страдаме и днес. Писателят разобличава циничното преобръщане на събитията , замяната на истината с полуистини или откровени лъжи, дискредитираното съдържание на понятия като "свобода', "демокрация", "народно величие", "народът ликува". В устата на бай Ганю Алеко влага думи, които макар и в заострена форма, обобщават "принципите" на продажната безскрупулна журналистика: "Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда!) па псувай наляво и надясно." Може би и тук няма нужда от кой знае какъв коментар. Може би е достатъчно да се спомене че от средата на 90-те години  насам тиражът на двата най-продавани български всекидневника е намалял десетки пъти ( но за сметка на това вилите и хотелите на главните им редактори се умножават). За мен редакциите на подобни вестници са просто сателити на определени политически формации и показателно в това отношение е целенасоченото дискредитиране на определени политически личности и в същото време представянето на други в благоприятна светлина, информирайки за най-незначителни събития от техния живот. Това се случва особено често по време на предизборни кампании В останалото време медиите "само" замазват очите на българина  за "гафовете" на управляващите.

Дори и аз не знам на кого да вярвам вече. Възможно е дори това, което съм написала и смятам за истина, да не е напълно вярно. Просто събитията в нашата действителност довеждат до абсурдното състояние на българина да се съмнява във всичко и във всеки, дори и в самия себе си. А що се отнася до Бай Ганю, той продължава тихо и необезспокоявано да живее във всеки един от нас. В този смисъл лекомисленият смях над похожденията на знаменития българин от едноименната творба на Алеко, без размисъл над подтекста, би бил проява на опасно самоуспокоение.



* "ОДВ" - "Отде Духа Вятъра?"