Без матрица! И да празнуваме...

Делниците изцяло са погълнали битието ни. Като марионетки, манипулирани от невидим кукловод, се ситуираме по сцената и си подаваме реплики като че от някакъв изтъркан от употреба сценарий. Някакво пълно влудяване ни е обзело, за да се сдобиваме с така необходимите ни финикийски знаци. И те като кошмар ни преследват ту наяве, ту насън. Някаква шизофренична истерия детерминира екзистенцията ни. Дори на празник не можем да се освободим от тегобите на битовото си съществуване. Трудно ни е да излезем от матрицата поне за миг и да отпуснем душите си. Като че ли сме изгубили нагласата си да се чувстваме на празник като на празник. Като че ли прекалено много са загрубели душите ни и изпитваме дефицит от истинска човешка чувствителност, която да направи празника по-весел, по-трогателен, по-празник и обвиняваме другите за това, че животът ни е тежък, че живеем на ръба. Но стига с този краен песимизъм.

По-умереният поглед към празниците ще тръгне в канавата на схващането, че винаги с удоволствие празнуваме, когато има повод. Можем да се веселим и да разпускаме от прекалените ангажименти на делника. Но някак си празнуваме празника колкото да го отбележим. Май ни липсва тръпката от него. Като че ли същината и изконният смисъл на празника е загубил ореола си. Празнуваме, но някак си делнично. Защото времето все не стига да се свърши това или онова и празникът и делникът малко се размиват като усещания, чувства, настроения, размисли. И просто използваме календара като схема, която е необходимо да запълним със съдържание. На младостта е присъща с еуфорията и оптимизма в празнуването на празника. Младите са по-прагматични от нас и консумират живота пълноценно. Всеки случай е удобен повод за празник и як купон. Веселието, доброто настроение, позитивизмът и забавлението изпълват живота на тийнейджърите. Напук на безпаричието и световните катаклизми, те празнуват от сърце и душа. Може би трябва да вземем пример от тях.