Когато попаднеш в друга държава и не си отишъл на екскурзия, трябва по някакъв начин да удостоверяваш по време на престоя си, ако и където ти се наложи, че си законно пребиваващ. Такъв документ за Италия е т.н. кодиче фискале.

            Няколко дена след като пристигнахме в Калабрия, отидохме в общината да си извадим този документ. Слязохме с автобуса долу в града, и първата ни работа беше да намерим общината. Там когото и да спреш на улицата и да попиташ за каквото и да било, дори и да говориш най-скапания италиански, докато човекът отсреща не те разбере и не ти обясни, няма да те остави. Нещо друго – може и да ви заведе до местото, което търсиш. Започваш да се чувстваш спокоен, без страх, че ще се загубиш, ще попаднеш на място, където няма да се оправиш.

            И така, аз и приятелката ми, с помощта на разговорник скалъпихме няколко изречения, за да можем да обясним за какво сме там. Влизаме в голямо просторно фоайе с много бюра и служители зад тях, без предпазни стъклени прегради между тях и посетителите. Напротив – срещу всяко бюро има по два стола – прието е от вежливост докато говориш със служителя, който си върши работата, да не стърчиш прав, а да седнеш. Охранител на входа ни насочи към кое бюро да се обърнем.   Казваме, че идваме да си направим  кодиче фискале, обясняваме откъде сме, показваме си червените паспорти. Човекът ни разбра и ни каза, че ни трябват фотокопия на червените паспорти. Думата „фото” малко ни обърка езиковите проблеми, защото помислихме, че ни трябват снимки. Но не – разбирайки нашата грешка – служителят ни показа в единия ъгъл на фоайето копирна техника, и се разбрахме. Само че не разбирахме ние ли трябва да отидем да си ги снимаме, може ли сами да боравим с техниката, или... И докато се чудехме какво да правим, друг служител ни взе червените паспорти и след няколко минути ни ги върна с фотокопията. За това там пари не взимат.

            Имаше още няколко минути работа – един по един ни обработиха документите, италианецът вписа в компютъра каквото му трябва. Е, затрудни се малко с имената ни, защото били дълги, а и малко е странна за тях транскрипцията им. Както и да е, след като и това беше направено, получихме си документа, разпечатан на една страница А4. Уведомиха ни, че след няколко дни ще получим по пощата на посочения адрес същия документ, само че във формат и вид като личните ни карти. Но с него или без него, този разпечатан лист ни е напълно достатъчен и важи със същата сила пред властите. Нямаше – попълнете тук, елате утре  или каквито и да са там познати ни неща от нашата мила родина. Обслужват те максимално точно и бързо, и на всичко отгоре ти пожелават и приятен ден! Тръгваме си изумени и щастливи, очакваш, като си чужденец, все нещо да не е доразбрано, да те мотаят, как да знаеш, че всичко се прави на место без продължение. В България говориш на български с българи и все си крив. Как може у нас да ти взимат сума ти пари за някакви такси при вадене на лична карта и международен паспорт, а в Италия да не ти взимат нито цент, и да ти изработят същия документ като личната карта! И само това да е!

            Сблъсквах се още на няколко пъти с местната бюрокрация, следващия път беше, когато се регистрирах в Агенцията по труда за чужденци „Акли” към „Каритас”. Служителят ти взема червения паспорт и кодиче фискале, задава ти няколко стандартни въпроса, които да му помогнат да попълни необходимата форма на компютъра, преписва си необходимите данни от паспорта, след няколко минути си регистриран, получаваш картонче с номер, удостоверяващо регистрацията, и колкото и да не ти се вярва, същият служител до няколко дни ти звъни за свободно работно место.

            Така работят навсякъде, странно е да се чувстваш бял човек в чужда държава, нали?