Да си идеалист днес като че ли не е толкова модерно, а идеал като понятие звучи овехтяло и някак не пасва на начина ни на живот. Въпреки това всяка държава трябва и има свой национален идеал. Освен нашата. Това не пречи на първите ни мъже обаче предизборно да ни убеждават в една или друга общонационална цел, да я извадят като празнична дреха и така натъкмени на 3 март или 2 юни да свършат задължението си да са национално отговорни поне на думи. След поднасянето на венците и произнасянето на пламенното слово, дрехата се слага отново в прашния гардероб на идеалите, където дремят остарелите вече ценности, а навън тържествува подмяната им. И така българският национален идеал остава по трибуни и площади да виси във въздуха и да оправдава периодично нечие присъствие на политическата сцена, лепвайки му етикета "национално отговорен". Виси, разбира се, и по кръчмите. Там България е още на три морета, сърбите са по пет на нож, а Одрин и Солун са си наши. Там се кове идеалът, там се лее ракията ...