Загледана в тавана на старата ни селска къща, потъмнял от времето, напукан и вехт, чудя се как да подредя мислите, прелитащи през главата ми, да ги облека в думи, да ги споделя в смислени изречения. Как бих могла – и мога ли изобщо – да изразя гнева и разочарованието, стаени някъде в душата ми и напиращи да излязат навън. Гняв от какво, ще ме попитате вие. Какво е толкова разочароващо? Едно ме гневи и разочарова и това сме самите ние – хората. Непрекъснатото мърморене на лелките в магазина, безкрайните оплаквания. Думи, думи, думи. Как не разбирате, как не разбирате, че всичките ни проблеми – нашите собствени, на държавата, на планетата ни – идват само и единствено от нас? Вината за тях е нашата, на хората. Виновни сме не защото сме позволили да се случи – човешко е да се греши. Виновни сме, задето не предприемаме нищо, за да ги решим. Ние сме промяната, която искаме да видим в света*. Думите – те са хубаво нещо, но само ако са следвани плътно и от действия. Защото действията водят до промяна.

Попаднах наскоро на коментари – дълги, предълги – относно ситуацията, в която се намира България днес. Това беше една безкрайна тирада, подплатена с прилично количество псувни и правописни грешки, за некадърността на управляващите, за тяхната алчност, властолюбие и незаинтересованост към живота на обикновения българин, който с минималната си заплата от 300 лв. едва изплаща месечните сметки за парното и водата, брои стотинките, за да си купи парче хляб. Съгласна бях, напълно съгласна с всяка дума и въпреки това в мен се надигна добре познатият гняв. Гняв срещу този човек, осъзнаващ случващото се около него, но непредприемащ нищо, за да го промени. Гняв срещу всички онези, които предпочитат да изразяват мнението си, скрити зад анонимността, която ни предлага Интернетът, да мрънкат и да се оплакват до безкрай, вместо да излязат на улицата, да разкрият лицата си, да се борят за правата си. Докога, докога ще продължаваме по този начин? Докога ще оставяме на друг да решава съдбите ни, да ни ощетява в собствена полза, да ни лъже и мами? Докога ще продължаваме да бъдем роби?

Да, правилно прочетохте – роби. Ние – свободните българи, за чиято свобода е била пролята толкова много невинна кръв, продължаваме да носим оковите на робството. Доброволно. Ние имаме права, но кой ни ги признава? И колко ги отстояваме? Тази дълго жадувана свобода, кога се превърна в даденост? Кога спряхме да я оценяваме? Днес имаме възможност да се обучаваме – но на какво ниво е обучението? Имаме право да получаваме медицинска помощ – но на какво ниво е здравеопазването? Имаме право – това е най-главното естествено право на всеки човек – право на живот, но колко често то ни бива насилствено отнемано и виновникът се разминава без наказание? Къде е нашата съдебна система? Свобода, криворазбрана свобода.

Често търся отговори на въпросите, които ме измъчват, в миналото. Ние – българите – имаме история, която трябва да познаваме и с която трябва да се гордеем. Не само заради множеството победи, не само защото сме били огромна, влиятелна страна. Това, което буди гордост в моето сърце, са силата, издръжливостта и духът на нашия народ. Въпреки всички жестокости и гаври, извършвани с тях, въпреки безбройните опити да бъде потурчени, въпреки всичко това, те са оцелели, съхранили са ценностите си, езика си, вярата си. Кажете ми, къде изчезна този български дух? Нима днес ние бихме могли да извършим подвизите на нашите предшественици – ще се намери ли в душите ни достатъчно смелост, за да разкъсаме робските вериги?

Помните ли притчата за хан Кубрат и неговите синове? На своето смъртно легло, той ги повикал и като оставил пред тях наръч клонки, накарал ги да ги счупят. Не успели. След това разпръснал съчките и те лесно ги прекършили. Когато сме сами, ние сме уязвими. Съединението прави силата. Ние – българите – заедно можем да спасим страната си. България – това сме ние. Нека недоволството да не бъде само на думи. Думите са празни, ако не се подкрепят с действия. Ако отворим очите си и разберем, че човек не бива и не може да живее само за себе си**, ние можем да променим света. Ние сме тази промяна.

Подай ми ръка и нека бъдем заедно – в борбата за щастие, за свобода. Аз, ти, случайният човек от улицата – ние сме част от едно цяло, ние сме един народ. Български народ, велик народ. За нашата свобода са се жертвали толкова много герои, нима тяхната саможертва е била напразна? За да бъдем тук днес – свободни, за да не се страхуваме и да не робуваме никому, затова са загинали те. Някога, много преди да се родим, българите са били поробени, но духът им е бил свободен. И благодарение на този свой дух са оцелели и са премахнали тежкото четиривековно османско иго. Аз вярвам, че българският дух е все още жив. Вярвам, че всеки от нас го носи тук, в ляво, в сърцето си и трябва само да го потърси. Гордейте се с героите и сами се превърнете в такива. Бъдете българи – не само по националност, а в душата си. Ние сме част от велик и славен народ и заедно можем да го запазим такъв…

* „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“  – Махатма Ганди
** „Човек нe бива и не може да живее само за себе си“ ( из „Железният светилник“ от Димитър Талев )