Проследяването на историческите съдбини на Балканите показва, че твърде често,
по една или друга причина, макар и с хуманното намерение да бъде прекратена
война или избегната такава с помощта на външни посредници население с една
етнокултурна пренадлежност се присъединяват изскуствено (на териториален или
друг принцип) към държава с друга национална етнокултурна доминанта без ясно
регламентирани изисквания към доминиращата страна за осигуряване на правата на
етнокултурното малцинство и санкции при тяхното неспазване. Това непрекъснато
прехвърляне на живи хора на принципа “Тия камани от тук там” без регламинтирани
права на малцинствените групи превръща мира на Балканите в мир върху барутен
погреб. Безспорно е, че разликите между националностите не са расови. Те са
исторически, религиозни, езикови и културни. За съжаление под въздействието на
динамичните събития в много от балканските страни (а и не само в тях)
националното самосъзнание се е превърнало в етническо – не в генетически смисъл,
а защото хората се раждат с такава идентичност и не могат да се променят.
Човекът е хърватин, защото майка му и баща му са хървати, а не защото живее в
Хърватско, католик е и пише на латиница. Ако се роди с друга идентичност, той не
може да избере да бъде хърватин, дори и да стане католик и започне да пише на
латиница. Терминът “ЕТНИЧЕСКИ НАЦОНАЛИЗЪМ” отговаря на изискванията на етнически
хомогенни държави. Но къде във все по отварящия се свят може да бъде даден
пример за поне една такава? Прецедент в края на 20 и началото на 21 век
представлява фактът, че в Балтииските републики – Армения, Словакия и всички
новосъздадени държави в бивша Югославия (без Македония) гражданството се
определя въз основа на националността, определена етнически. Странно е, че ако в
САЩ действа този принцип американско гражданство биха имали само… индианците.
Конфликтът се задълбочава и от факта, че е извънредно трудно за етническите
малцинства в тези държави да получат гражданство. А който не получи гражданство,
губи правото да работи, да притежава или продава недвижима собственост, да учи
безплатно в гимназиите и университетите и т.н. В районите с военни конфликти
това често е свързано с разрушаване и конфискация на имуществото, уволнение от
работа, публикуване на списъци “Издирвани интелектуалци”, произволни арести на
представители на малцинство, без да са проявили каквато и да е политическа или
военна активност, включително жени, деца и старци, за да бъдат използвани при
“размяна на пленници”. (Проблемът е, че подобни действия се предприемат от всяка
страна, явяваща се като доминиращо мнозинство.) Този начин на действие е винаги
еднакъв независимо къде – “ЕТНИЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ”. Според специалният пратеник
на ООН Тадеуш Мазовиецки ЕТНИЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ се определя като “елиминация от
страна на етническата група, управляваща контрол над дадена територия, над
членовете на други групи”. “Етническото прочистване” е широко разпространено:
средствата му варират от различните форми на социално и икономическо
подтисничество и дискриминация (коментираното вече гражданство, трудовата
дискриминация на етнически принцип), през прословутото срамно “българско
преименуване”, до ужасяващите форми и методи, използвани в Босна и Херцеговина,
Косово. То е целта на войните в Задкафказието, Бивша Югославия и толкова други
страни и това е причината за огромния брой бежанци. Но къде всъщност, в коя
“етнически хомогенна” държава биха намерили подслон те? И къде тогава биха се
отправили ромите (циганите)? Значи ли това, че всички евреи трябва да се изселят
в Израел? Ново “Велико преселение на народите” ли би елиминирало конфликтните
ситуации и изстудило “Горещите точки” по света? Новият национализъм може да бъде
обяснен като следствие от близкото минало. Разбира се той носи някои
характеристики от нациска Германия или от Източноевропейските държави между
двете световни войни. Но сегашната вълна има нови характеристики. Тя се
различава съществено от ранния национализъм. Новата вълна национализъм е
едновременно реакция и продукт на тоталитаризма. Новият е депресиращ и
разцепващ, за разлика от ранния, който е съединяващ и централизиращ. В културно
отношение ранният национализъм е по-скоро обединяващ, отколкото разединяващ.
Хомогенност се постига предимно чрез асимилация, въпреки, че някои групи като
евреите и циганите са изключвани. Турският национализъм например, налага
насилствена асимилация на кюрдите (и до днес някои считат кюрдския език за
диалект на турския) и едновременно с това изключване на гърците и арменците. А
новият национализъм създава все по–малки общности. Бивша Югославия е
първоначално разделена на 5 части. След това Хърватско се разделя на две части.
Босна и Херцеговина са разделяни три пъти. Югославия не е изолирано явление или
повторение на Балканското минало, а по–скоро верига от верига социални явления,
типични за сложните посткомунистически общества. Истинският проблем е тенденцята
да се търси разрешение на кризата само на политическо равнище, вместо да се
насочи вниманието към далеч по–широките социални прояви на етническия
национализъм. В посткомунистическите общества (изобщо в посттоталитарните)
националната идентичност е начин да се изтрият събитията от последните 40-50
години. Виновните са “отвъд” (СССР, Югославия и пр.). В политически смисъл новия
нацонализъм е нихилизъм. Това е резултат от тоталитарната практика, която не
допускаше политически разногласия или движения където нямаше възможност да
съществува другомислието под каквато и да е форма – като политически идеи,
движения или дори като индивидуални политици имащи истинско обществено значение.
Стремежът към власт основан на първичната идентичност, етнически обусловена, е
най-лесният избор в една ситуация, където хората не са разполагали с критерии за
съпоставяне на някой политик или партия с други. Нещо повече – първичната
идентичност е неопетнена. Вторичното, тоест професионално, идентичностите са
свързани по някакъв начин с предишния режим. Изваждането на преден план на
първичната идентичност е начин да се компенсира съучастието с бившата власт на
каквото и да е ниво. Изключително важно е и това, че национализмът позволява на
всеки много бързо да стане политик. Той предлага характерна и заплашителна
пладформа, легитимира и индивидуализира примитивната жажда за власт. Натоварен с
подобна официална, полуофициална или тайна мисия, господин Никой става човек на
действието, трибун на масите, подобие на личност… Но новият национализъм не е
само за жажда за власт. Той е приватизиращ и национализиращ. Контролът над
територии означава конфискация, пленници за размяна, облаги от “външни
поддръжници”, достъп чрез сила и политически машинации до други източници на
приходи. Друг изключително важен момент е, че изобилието на оръжие и войници без
работа води до създаването на частни армии и дава възможност за извършване на
невиждани в историята на човечеството престъпления. На етнически признак се
създава една крехка коалиция между дребни престъпници, бивши войници и жадни за
влас анонимни политици, обединени от съвмесното си участие в извършване на
престъпление, или от общо желание да си осигурят източници за власт и богатство.
И докато фашизмът и ранния нацонализъм бяха автократичен, държавен, обединяващ
(макар и насилствено) феномен, новият етнически нацонализъм засега е частен,
анархически, разединяващ. Той би трябвало категорично да се разграничи от
растящите стремежи за локална и регионална автономия. Забелязва се тенденция на
Запад левите сили да се отнасят благосклонно към новия национализъм, приемайки
го като стремеж за използване на властта с цел да се стимулира културната
пъстрота и да се демократизира системата.Тези стремежи се свързват с плановете
за по-голяма интернационализация или европеизация и намират отражение в
концепции като “субсидираност” или “регионална Европа”. Това действително е
главна цел за някои политици в новосъздадените държави като Словения или Чехия,
които вярват, че шансовете им да се включат в ЕО ще бъдат по-големи без техните
“по-назадничеви партньори”. На лице е изключителен парадокс: “Най- добрият начин
да отвориш една страна е като преди това тотално я затвориш”. Защото плановете
за интеграция са в противоречие с етническата концепция за гражданство, която
поощрява по скоро обособяването, отколкото различията; със стремежа за
териториален суверенитет, който сам по себе си води винаги до абсолютизъм и
самовластие и който увеличава границите, пречките за пътуване, валутата,
паспортите, визите и пр. Бедата всъщност е в тенденцията да се разглежда новия
национализъм само като политическо, а не като социално-психологическо явление.
Така се стига до поредица от грашки на МО в стремежа да се постигне “накакъв
мир” на Балканите. В желанието си да постигне заветния мир на размирните Балкани
МО и НАТО допускат несъзнателни грешки: 1.Да се поддържа само една страна от
участващите в конфликта; 2.Да се помирят враждващите само на политическо ниво;
3.Конфликтът да се разглежда като дву -, три - или многостранна игра между
политици без да се взимата под внимание начините, по които могат да се променят
правилата на тази игра; 4.Своеобразно политико – дипломатическо съревнование за
слава – аз разреших този конфликт (а дали моделът на разрешаване не създава
огнище за няколко бъдещи); 5.Загубване на главната цел: без промяна на
мисловните модели отдолу, винаги ще тлее жар за бъдещ огън; Основният проблем
при мирните преговори е, че участниците в тях и главните виновници за войната и
етническото прочистване на всички нива (разделянето на една страна, напр.
Хърватско на “хомогенни” етнически общности и територии се превръща в постоянен
източник на етническо напрежение от типа на Близкия изток). Реално правото на
национално самоопределение е изконно, но изискването примирните преговори да не
се нарушават вътрешните граници на бивша Югославия игнорира цялото това право.
Истинският проблем е тенденцията да се търси решение не само на политическо
равнище, а да се насочи вниманието към далеч по–широките социално политически
прояви на етническия национализъм. Иначе бихме си задали въпроса: А дали
всъщност не сме само един удобен полигон за една (нечия) неспирно действаща
военна промишленост, която след падането на стените търси нови врагове, за да
оправдае съществуването си и ако не намира такива, майсторски си ги създава.
ЗАЩОТО ИСТИНСКИТЕ НИ ПРОБЛЕМИ СА: 1.Икономическата криза, безработицата,
безперспективността, невъзможността за себереализация; 2.Тотално обезверяване на
младите хора; 3.Отрицателните примери, които новите демокрации дават за бързо
спечелване на власт и пари, макар и по незаконен път; 4.Корупцията и пълната
ненеаказуемост за големи престъпления; 5.Отричането на всичко, по неяснота с
какво да бъде заменено; 6.Невъзможността за вземане на самостоятелни решения и
тяхното отстояване; 7.Липсата на самоуважение;