Dec 28, 2009, 11:40 AM

И те като нас 

  Podcasts
1751 0 3
14 мин reading

 

И ТЕ КАТО НАС...

 

                                                 Българският език е най-точният език,

                                                 на който могат да се предават окултните закони и

                                                Словото на Бога, защото българският народ

                                                е най-древният народ на земята.

                                                         Петър Дънов

 

                                                Целият свят се прекланя пред мен,

                                                но аз се прекланям само пред българския Учител –

                                                пред Петър Дънов.

                                                        Алберт Айнщайн

 

       Конкретен повод за настоящето мнение е горната заглавна фраза, употребена в обедните новини на "канал 1" от днес - 24. ХІІ. 2009 г., показващи коледни обичаи у една общност от българи във Видинско и Белоградчишко, наричани "торлаци". Тъй като родът ми произхожда от район в белоградчишко, граничещ с "торлашки" села, имам преки впечатления от тези българи, а и всеки живеещ във видинско ги познава, вследствие миграционните процеси, започнали още по социалистическо време. Всъщност тук никой не прави разлика между "нас" и "тях", защото "те" са "ние", т.е. българи, подобно на шопите и македонските българи например. Имат  разбира се, някои особености в говора, описани и от етнографите, но това не ги прави "те", т.е. някакви "други". Защото такива специфики има и при шопите, македонците, както и в говора на моето село и околните му,  принадлежащи към северозападните български говори.

     За да се разберат причините за днешните изкуствени разделения между българските регионални групи и говори, трябва да се върнем назад във времето. Тогава ще открием, че голям принос за него имаме самите ние - българите и неадекватният ни подход по този въпрос. Колкото и нетрадиционно да звучи, смятам, че немалък принос за проблемите с българските  говори, водещи и до проблеми с българската идентичност,  произтича от все по-стесняващото се във времето разбиране на граматиците ни за някакъв "съвсем чист" български език, от който са "очистени" маса старобългарски думи и произношения. От една страна ясно е, че един общодържавен език не може да включи всички говори, поради което трябва да се направи определен избор. От друга страна обаче, прекаленото стесняване на езиковата база, води не само до обедняване на езика, но и до риск от отделяне на негови местни форми, особено ако се включат и политически фактори. Въпросът опира именно до намирането на оптимален баланс между двете тенденции, което според мен в миналото е правено по-добре от днес. Такъв е случаят например с баланса при  българските говори на „я” и "е", при което неслучайно в миналото е била приета буквата "Е двойно", обозначаваща ги като български и като правилни граматически. Кой знае защо впоследствие тя е премахната, а изговорът на „е”, е приет за граматически неправилен, въпреки че много думи явно  са изначално "е"-кави, личащо от другите им форми като например естественото "млеко-млечен", вместо приетото днес изкуствено "мляко-млечен". При наличието обаче на споменатата стара буква, този проблем изобщо не е стоял.  По същия начин многобройни диалектни думи са оставени извън граматична употреба, и вместо да бъдат вградени в езика ни, се смятат недостойни за общобългарската култура, а част от тях и за небългарски, макар че същите са употребявани в старобългарските писмени паметници, а и в по-нови произведения на българските писатели, с които днес се гордеем.  Стига се дотам, че децата ни, изучавайки в училище произведения и на съвременни автори, ни питат за значението на употребени там думи. Нещо повече – подобни думи се откриват и в надписите на най-древните цивилизации като шумерската например, което говори за корените на езика и народа ни. Известно е, че немалка част от старобългарските думи и говори, като резултат от българското културно и религиозно влияние, са възприети пряко или опосредено от славянските народи. А български езикови следи се откриват дори и при унгарците и румънците, чийто език е много различен от българския. Така, по парадоксален начин даденото някога на други, при днешния ни отказ от него, става аргумент за приемането на изконните български говори едва ли не като чужди или най-малкото спорни, а оттам и за отчуждаване на части от народа ни. Затова става възможно измислянето на "македонски", "шопски", "помашки", а може би предстои и на "торлашки" език, последвани от съответните "нации" или пък приобщаване към други народи. Защото и за тези българи отдавна претендират сръбските "етнолози" и политици, които чрез масови репресии и избиване на българския елит, отцепиха немалка част от "македонците" от българския род, измислиха "шопския" език и всячески се стремят и до днес да подронват българското самосъзнание, пряко или косвено, използвайки маши от рода на "македонистите". Относно сръбските претенции може да се добави, че някои днешни прилики на западни български диалекти с новосръбския език се дължат и на това, че този език е съставен от сръбските книжовни деятели като Вук Караджич и др., въз основа на местните народни говори. Но голяма част от териториите (източно от р. Морава, около Белград и др.), и до това време са били населени с хора, самоопределящи се за българи (днес асимилирани), чиито наречия са включени в този език. Що се отнася до диалектното българско разнообразие, то същото се открива и при памирските народи, а и в Кавказ, където са старите български местоживелища, и откъдето са се изселвали компактно българите, което обаче не им пречи да са сродни. В книгите си историкът Петър Добрев споменава, че в памирските езици съществува окончание ОМ / ЕМ за 1л. ед. ч., което може да се свърже с подобно, характерно за северозападните ни говори окончание. Не става въпрос за въвеждане в официалния език на всички тези особености, а по-скоро за еднозначното им определяне и постоянно отстояване, че това са исторически обусловени български езикови особености. Сами по себе си обаче, теоретичните постановки не са достатъчни – нужни са практически действия. Всъщност именно историческите предпоставки определят до голяма степен и разбирането за езикова принадлежност, откъдето влияят и върху формирането на основите на книжовния език, определяйки кои правила и думи се смятат за „свои” и кои – не. Така че, силен принос при изграждане на езика ни, има и твърде неясния доскоро въпрос за произхода на българите, и основния им компонент - описаните в историческите извори като "по-многобройни  от пясъка в морето" (пра)българи. За щастие намериха се български историци, които подобно на гореспоменатия Петър Добрев,  след отпадането на външната и вътрешна политическа намеса върху  българските исторически изследвания и становища, все по-убедително с конкретни примери доказват принадлежността на предците ни към цивилизованите за времето си народи, както и българските следи при Кавказ, Памир, Волжка България и др. И именно при тези народи се намират, не само голям брой от специфичните и необяснени до днес български думи (и обичаи), но и много от смятаните за славянски и дори за тюркски. Подобни становища вече се подкрепят и от историци, които по-рано са се придържали към старите теории, като Божидар Димитров например.

      За съжаление, тези аргументирани становища все още срещат силен отпор от някои представители на старата ни политизирана наука, които вместо на аргументи, се облягат най-вече на титлите си, придобити по социалистическо време и административните си постове в българската наука. Затова и днес децата ни все още учат по история това, което се учеше и преди 1989 г., т.е. за чергарския български произход. Интересно как практически веднага при заселването си тези "чергари" строят на празно място огромни каменни градове като Плиска и Преслав например, осъществяват огромна по обхват културна мисия по отношение на славяни и др. народи, но това е друга тема. Всъщност историкът Божидар Димитров (12 мита за българската история) е описал как в социалистическо време е „решаван” този, несъответстващ на тюрко-номадската теория проблем – чрез недостойните опити на български професор да фалшифицира археологически находки при Плиска, за да бъде определен като римски, а не като български град. Тези опити са осуетени от достойни български студенти.

Така че, връщайки се на конкретния повод, трябва да кажа, че от историческа, етническа, езикова и всякаква обективна гледна точка, подобни изрази  точно от БНТ,  не само са неверни и нелепи, но и изключително вредни за българската нация, която тази телевизия би трябвало да защитава.

Като илюстрация на някогашната българска гордост и самоусещане за изключителност, дори богоизбраност на народа ни, ще поместя откъси от едно богомилско пророчество, написано от богомилския епископ Петър Осоговец, като не мога да не отбележа и поетичния талант на автора:

 

„... И тогава настъпи властно Четвъртата Нощ.

И през нощта на творчеството си Вечният разсипа в простора бисерите на своя сетен блян – и родиха се безчет звезди, а сетне възторжено погледна безкрайната звездна плащеница, що се диплеше пред окото му – и в прехлас метна пъстър лентион в простора.

И роди се тогава Млечният Път...

И духна тогава Бог в простора – и осени с божествено мановение Млечния Път, та рой светли ангели се родиха там – повели Бог на Млечния път да властвува над България...

И превратна участ спря крила над българи: през изкус и съсипни ще мине България, ала – ще изтрае.

Погасна нимбата над Масър, умряха двата народа – близнаци на Междуречието, изгоря Гърция, погина Иудея, разсипа се Рома: само Бизанс и България останаха...

Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят Бизанс навсегда, а България като Огнена Птица ще се възражда из собствена пепел, та до край на векове ще пребъде.

Защото – гаснат звезди една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде свет саван на мъртвата вселена...”

 

Петър Осоговец, Книга за звездите (по Н. Райнов)

 

     Това накратко мога да споделя тук, макар че относно произхода и езика на българите съществуват многобройни аргументи в историческите извори, които благодарение най-вече на интернет, са много по-достъпни. Прякото им четене е изключително полезно, защото както споменах и по-горе, те в немалко случаи в миналото са "тълкувани", за да бъдат нагодени към приетата официално историческа доктрина за българския произход, а съвсем несъвпадащите с нея, направо игнорирани. Това се случва, както по отношение на „тюркските”, така и относно „славянските” тези – все за собствено българска сметка. Например и до днес в руските преводи на пътеписа на Ибн Фадлан до Волжка България, названието на българите и българския цар „сакалиба”/„ас сакалиба”, спекулативно е превеждано като „славяни”, макар волжките българи да са нямали нищо общо със „славяните”. Лично аз бях много изненадан от подобни  "открития" и престанах да чета безкритично трудовете на много наши историци, особено на поддръжниците на "тюркската" теза за произхода ни, търсейки потвърждение на твърденията им в изворите.  И не само че не намерих сериозни доводи в подкрепа, а точно обратното - много сериозни доводи против тюркския произход. Именно това съзнание, а вероятно и знание за древния си произход вероятно са имали старите българи, за да се съизмерват с другите големи европейски култури като гръцката и латинската. Оттук и прословутата им гордост, отбелязана в историческите извори, дори от силно  ненавиждащите ги гърци, чиито попове след падането ни под турско робство, неслучайно са се постарали да изгорят българската царска и патриаршеска библиотеки, както и всички най-важни документи за произхода ни (и за царете ни), съхранявани в българските манастири.  И още един факт, който отминаваме с лека ръка - канонизирането на българския език, като свещен догматичен език за християнско богослужение, веднага след покръстването. Случайна заслуга на красноречието на Кирил ли е това, или има много по-дълбоки исторически и цивилизационни причини, накарали папата да го стори. Та не са ли имали и другите народи красноречиви оратори, включително така прехвалените днес "европейци", та никой от тях не е постигнал това, а са били принудени да  слушат неразбираемия им латински. Този факт е особено показателен, защото регистрира признание на българското духовно развитие, което явно е било не  по-слабо от военната сила на "страшните по целия свят българи" от онова време.  Тук въпросът опира и до друг неизяснен етнически, откъдето и езиков проблем от българската история – „славянския”, който в учебниците е „решен” еднозначно, но не и в старобългарските и чуждите, а дори и в по-късните „славянски” исторически извори. Проблемен е и въпросът за значението и обхвата на самото старобългарско название „словене”, което преките кирило-методиеви ученици употребяват като равнозначно на българи, а не като равнозначно на гърко-латинското „склавени” (днешните славяни). А кой би могъл да знае по-добре от тях?  Това също е отделна и обширна тема, нуждаеща се от допълнително разглеждане съобразно изворовите данни.

       Изобщо, посоченият конкретен повод опира и се корени в разрешаването на много по-дълбоки основни въпроси, на които трябва да си отговорим, за да разберем кои сме били и накъде да вървим. Иначе народът ни ще продължи да се рони и разпада, загубвайки общата си основа, спойваща го в едно, не векове, а хилядолетия. Точно ние ли ще причиним това на предците си, и на децата си? Отстояването на културната идентичност не противоречи, а напротив - насърчава се в Европейския Съюз, но защо я разбираме погрешно - като ерозираща народа ни отвътре, а не като възможност за обединяване и отграничаване от другите чрез изтъкване именно на това "те като нас" - многобройните фундаментални прилики, опирайки се на единството на българския народ, а не на съвсем естествените малки регионални различия. Иначе местни различия има и при съседни селища, и дори при отделни семейства - нима трябва те да се смятат за чужденци едни на други. В този смисъл не бива да ставаме "по-европейци" от европейците, както едва ли безкористно ни призовават някои у нас, а и в чужбина. Нужна е по-гъвкава, съобразена с конкретните нужди политика на „презареждане” и в областта на езика, който е съществена част от националното изграждане и защита – да не забравяме, че на старобългарски ”език” е значело и „народ”. За съжаление и в тази посока личи ниското национално самочувствие на немалко наши политици, които много говорят за единство, национални интереси и т.н., но дойде ли време да ги отстояват, се огъват и поддават на външен натиск, а когато позорят народа им, се правят на разсеяни. Така например, не знам някой от политиците ни да е отговорил категорично, достойно и публично на нееднократно изказваното от руски политици твърдение, че българите са „троянски кон” в Европейския Съюз, а подобно е поведението им и в самия този Съюз. Като резултат - еврокомисарката ни ще се бори с бедствия, аварии и кризи извън евросъюза, под надзора на външния му министър, а твърденията ù, че е доволна, са израз на същото ниско самочувствие - дано поне премиерът си извади урок. Не става въпрос за някакъв шовинизъм, креслив национализъм или нервни реакции на дълго замазвани проблеми, а за постоянно "учтиво, но твърдо" в дългосрочна перспектива отстояване на народния ни интерес, който в днешно време поради недалновидната ни и непостоянна национална политика, често опира до оцеляване.  Дори безспорните ни постижения, като членството в Европейския Съюз и НАТО, вместо да използваме в свой интерес (без да противоречим на общия, разбира се), позволяваме да бъдат извъртени и извратени от местни престъпници, използвани понякога  и от чужди недоброжелатели.

      В заключение може да се каже, че за съжаление, посоченият конкретен повод, е повърхностна проява на много по-дълбоки опити (не ми се ще да кажа процеси) за народностна дезинтеграция на българите, така че ако не се вземат адекватни мерки на политическо ниво, не ни чака нищо добро. Затова днес не по-малък, а може би по-голям български проблем  е не толкова емиграцията и раждаемостта, колкото като какви се раждаме - българи или други.  А решаването му е свързано с разрешаването както на социално-икономически и материални, така и на духовни и морални въпроси. Защото всички те дават отражение върху престижността на името ни, откъдето и върху престижа на самоопределянето като българин. Това е истината. Хубавото е, че имаме дълбок корен в историята, откъдето можем да черпим сили и вяра в тези трудни времена, но това е заслуга на предците ни – нашето трябва да свършим сами.

 

 

 

 

 

© Пламен All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • В "турлашкия" говор:
    Я можем Ми можемо
    Ти можеш Ви можете
    Он може Они можат

    в съвременния български:
    Аз мога Ние можем
    Ти можеш Вие можете
    Той може Те могат
    Е, те това "Г" в 1 л. ед.ч и в 3 л.мн.ч.,ако може някой специалист да ми го обясни защо и откъде се появява,а в "турлашкия" го нЕма?

  • Желая успех на автора в неговата изследователска работа. Да запазим националната си гордост и самосъзнание като българи, това не е малко. Поздрави !
  • Смятам, че ние българите - на които е втълпявано десетки години, че сме малък народ, заслужаваме от подобна доза исторически патриотизъм. Прави ми впечатление, че днес всеки се стреми да е нещо друго, но не и най-красивата дума, която в миналото е означавала много - БЪЛГАРИН. Трябва ни сила, която да налее в жилите ни самочувствие и гордост. Макар и с тази кратка публикация за някаква малка част от времето, ти успя да събудиш част от величието в душите ни. Желая ти дързост и упоритост, та будната ти мисъл дано разбуди повечето от нас.
Random works
: ??:??