Снегът скрипти приятно под краката ни. Усещане за ведрост и празничност се разнася като атмосфера по алеята. Хванати за ръце, както обикновено, се разхождаме из Кайлъка с моята съпруга. Разговаряме оживено и емоционално. Колко бързо се изтърколи времето... Сякаш вчера беше октомври, когато се оженихме, а сега е средата на януари. Мисли и емоции като вулкан изригнаха в спомените ни за прекрасните дни по време на сватбеното пътешествие из Родопите.

Тогава ни се искаше времето да застине в покой и щастливият водовъртеж от преживявания никога да не секне. Но както се казва, истинското щастие е мимолетно и след една седмица на уникални събития в живота ни, които се запечатаха дълбоко в съзнанието, делниците отново ни погълнаха в динамичния си ритъм. Тази прекрасна седмица, която бе подарък от тъщата и тъстът, протече като сбъдната приказка.

Мистичността на свещената Родопа планина, колорита на родопчани, неистовият нагон за близост и отдаване, прекрасните утрини, прекарани в съзерцание с часове под лъчите на изгряващото слънце на едно бяло спящо лице, с леко изкривените в щастлива усмивка фини устни, равномерния ритъм на дишане на спящото голо тяло до мен и сълзите, които напираха от очите ми и се стичаха по възглавницата, ми донасяха дълбокото усещане, че душата ми лети и че съм най-щастливият човек във вселената. Всичко беше много истинско, много мило и много скъпо...

Зимата обаче навсякъде е оставила своя отпечатък. Дори предстоящият работен ден утре ще бъде зимен. Изпълнен със стреса от финансовата криза и кризата с газта, от напрежението на работното място, от вредния шум и бъркотията, която е навсякъде.