Обичам дъждовните дни!
Само тогава мога да застана тихо до прозореца и да мисля, без някой да ме безпокои...
Стоя до прозореца и гледам как навън тихо вали... Гледам и се възхищавам на небето – показва чувствата си на всички, без да го е грижа какво ще си кажат, ха и аз да бъда като него... Иска ми се и аз да можех да плача, без някой да ме гледа и да разпитва защо? Да можех и аз като него да бъда щастлива, без да има хора, които... Когато навън вали, и то плаче... Дъждът са неговите сълзи... Може би и то като мен е изгубило някой, когото обича... и сега този някой му липсва толкова, че единственото, което може да стори, е да поплаче... Завиждам му – то може да плаче, да се смее, да е мрачно и студено със някои, а с други да бъде топло и усмихнато... Защо не, много се опитват да помрачат щастието ми... Kaк искам и аз като небето за миг да се оправям и след многото сълзи да се усмихвам веднага...
Иска ми се, но не мога...