Още от зората на своето съществуване  човечеството е било наблюдавано, контролирано и наставлявано от  Същества с много по - развито съзнание от неговото, които са му предавали периодично от една страна важни за физическото му оцеляване знания и умения, а от друга - морални норми и правила, които  да го разграничат от подчинените на инстинктите си сравнително по -нисши  същества на Земята. Наричали са ги  Пратеници на боговете, Архангели, Велики Учители, Мъдреци, Божии синове, Велики Риши, Кумари, Аватари, Синове на Светлината и с други подобни наименования, но тези Същества са били  и сега са в действителност по - старши Братя на човечеството, преминали отдавна по пътя, по който сега вървят и хората на Земята. Те са постигнали с цената на постоянен труд и себеотрицание през множество въплъщения  непрекъснатост на съзнанието си при прехода от земно към надземно съществуване (практическо безсмъртие) и са поели доброволно върху себе си бремето на отговорността за съдбата на Планетата през тази космическа Епоха.   Споменът за първоначалните   Велики Учители и Наставници се е съхранил в митовете и легендите на различните народи, а Ученията им са послужили за основа на различни религиозни култове и догми, някои от които съществуват и днес, макар и вече доста отдалечили се от своя Първоизточник.

Много пъти са се въплъщавали, т.е. раждали във физическо тяло на Земята  като обикновени хора, Великите Учители и всеки път са предавали на хората необходимото за дадената епоха количество от информация, съобразено с равнището на съзнание, достъпно за човеците през съответната епоха. Но както в  миналото, така и сега, хората трудно възприемат преподаваните им уроци и в повечето от случаите са се отплащали на своите Благодетели като са ги разпъвали на кръст, изгаряли на клада, преследвали и унижавали по всевъзможни способи. И едва след смъртта им, когато общественото съзнание е достигало необходимото ниво, за да възприеме и оцени съответното Учение, са ги възвеличавали и са им изграждали Пантеони.

Еволюцията  на Света (Космоса), както и на живота на Земята,  има вълнообразен и цикличен характер, при който периодите на развитие и възход се редуват закономерно с периоди на упадък и застой, включително и до пълно замиране, макар и условно, на движението и развитието, след което материята и енергията се събуждат за нов еволюционен цикъл и т.н. във Вечността, без начало и без край. Периодите на разгръщане и развитие на Света до една връхна точка и упадъкът му, съпроводен със загиването на всички живи форми и разпадането на всички структури, се обозначава по традиция като Манвантара, а периодът на покой - като Пралайя. Така както в тъканта на сърцето се самозаражда периодично електрическият импулс, който го привежда в съкращение (систола), така и в самата Първична субстанция на Космоса се    самозаражда     началният  тласък или импулс, който ще приведе в движение всемогъщото колело на Еволюцията на Света, главната нишка на която е еволюцията на духа или духовната искра(монада). В съответствие с това сегашното състояние на човешката Индивидуалност може да се разглежда като един етап от дълговечния  път на духа през всички царства на природата, през които всеки дух или монада трябва да премине по необходимост, воден от същия този първоначален импулс или тласък, привел в движение всичко съществуващо - от атома до галактиките. Краят на този път, както и началото му, се губи в Безпределността и затова постигането на дадено ниво или стъпало от развитието на човека не трябва да се разглежда като някакъв завършек или предел, а само като условна граница на един определен етап от индивидуалното развитие, след който следва друг по-висок и  така нататък, стъпало след стъпало,  все по-нагоре и по-нагоре. Но във всеки един момент има хора(човешки духове), които вече са изминали значителна част от този път и са изпреварили с хилядолетия своите събратя. Независимо че вече са извоювали правото си на Освобождение от веригите на кармата и превъплъщенията, Те са приели доброволно Мисията да се раждат отново и отново на Земята, за да предават своя опит и знания на цялото човечество, което без тази помощ трудно би се измъкнало от животинското си съществуване. Това, именно, са така наречените Учители, Велики Духове, Богове, които хората от векове почитат, но чиито послания човечеството все още с труд възприема. Причината за това е отдавна прекъснатата връзка между религията и нейната първоначална основа - онази сума от знания за материята и нейната най-висша форма на проявява - духа, които са били предадени на човечеството в зората  на неговото възникване от “спусналите се от небето” ,   т.е. дошли от по-висши материални Светове, Велики Духовни Индивидуалности, приели задачата да спомогнат за развитието и “очовечаването” на земните обитатели през настоящия кръг на тяхната еволюция.  Религиозният култ или почитане първоначално се е отнасял именно за тези Индивидуалности, а свещените книги са съдържали изцяло или частично точно тези знания, които са били предадени на хората от Тях. Но с отдалечаването на времето, когато Великите Учители са живели в плът между хората на Земята и са им предавали непосредствено необходимите знания и умения, действителното почитане и особено спазването на дадените предписания се е превърнало в механично изпълнение на определени ритуали, а истинските и стойностни знания са останали достъпни само за малцина. Впоследствие и тези малцина Посветени са се стопили, а последните Пазители на безценното съкровище са се оттеглили в планините и пустините, където пребивават и до днес. Така истинското знание е станало скрито, съкровено, тайно, но запазвайки наименованието си “окултно”, т.е. свързано с култа или почитането, а това, което е останало от него за общо ползване, подходящо “допълнено” и нагодено, си  е присвоило наименованието “духовно”. Съответно и служителите на култа продължават да се наричат и досега обобщено “духовенство”, което недоразумение е било подхванато с ентусиазъм от привържениците на веществения или както сполучливо е наречен в Учението – младенчески материализъм . Но и тези достъпни останки от  истинското знание  са се запазили под формата на закодирани притчи и легенди, като книгата” Битие” на Стария Завет или “Откровението на  Йоан” от  Новия и човечеството продължава да зубри и преповтаря механично и по инерция историите и легендите на тези действително “Свещени книги”, без да се замисля дори и за миг за техния скрит фактически смисъл, съдържащ в обобщен вид най-древната история на Планетата и първите човешки Раси. Що се отнася до придобиването на същинските  “окултни” или “духовни” знания, известни на способните да ги възприемат като Висша или Божествена Мъдрост, тяхното придобиване във всички времена и култури  е било присъщо само на една ограничена категория от хора, а останалата част от обществото се е отнасяла враждебно и дори агресивно към носителите на тези знания. Дори и сега термините “окултен” и “духовен” се възприемат от мнозинството като  нещо различно от разбирането за духовност, макар че по същество става дума за една и съща област от познанието за Битието, считана все още за не заслужаваща внимание от светската наука и образование.  В днешно време книжният пазар е препълнен  с множество не особено достоверни писания с окултна и йогистка тематика, обещаващи бързо и лесно развитие на скритите сили на тялото и духа, за опасността от което Великите Учители във всички времена  са предупреждавали особено своите ученици. Но и тогава, както и сега, е имало и има достатъчно лековерни хора, които с надеждата за ускорен “духовен” напредък лесно попадат под влиянието на различни самозвани учители и наставници, включително и невидими такива. Последиците от това са увреждане на физическото и особено на психическото здраве, включително и така нареченото обсебване или подчиняване на волята на различни съзнателни елементи от Невидимия свят. Затова е важно да се знае от всеки, който проявява интерес към  някакъв вид окултна или духовна литература, че  има само два единствено възможни пътя за хората на Земята: единият е широк и гладък, изпълнен с удоволствия и наслаждения, но водещ към погибел, а другият е стръмен и каменист, изпълнен със страдания и трудности, но водещ към спасение. Малцина са тези, които избират втория и  за тях, именно, е предназначено Царството небесно, т.е. Висшите сфери на Надземния свят. Но и пред всеки човешки дух стои вечността и възможността, издигайки се постепенно, живот след живот, да стане отначало  последовател или ученик, после Адепт или Учител, а след това и Планетен Дух или Бог в истинския смисъл на тази дума, при това много по-могъщ от Олимпийските Богове на древните Гърци, повечето от които не са се отличавали прекалено от обикновените смъртни. Под “вечност” от гледна точка на еволюцията на духа трябва се разбира едно  полу-завъртане на Голямото Колело (Маха-Манвантара) или времето за съществуване на проявената Вселена, което според някои твърдения се равнява на 311 040 000 000 000 земни години, ако  това число може да се приеме като достатъчно по продължителност, за да бъде определено като “вечност”. Относно продължителността на периода на “покой” или Пралайя (диастола, ако използваме отново примера със сърцето), при който става набиране (или съсредоточване) на енергията, необходима за новото разгръщане на Света, трябва да се каже, че за това състояние на материята и енергията може да се съди само по аналогия, защото тогава или там “време не е съществувало”. Така както  обратната страна на Луната дълго време е била загадка за хората от Земята, така и за обратната или тъмната част от Еволюцията на Битието и Света никой, никога, нищо не е знаел и то ще  остане завинаги загадка за човешкия интелект, Тайна на тайните, символ на Абсолютното небитие. Но Абсолютното небитие е същевременно и еквивалент на Абсолютното битие, защото двете понятия са неразделни части на едно и също нещо - Абсолюта, Единият, Първият и Последният, Алфата и Омегата. Под Абсолют трябва да разбираме Това, Което остава тогава, когато всичко друго в космичен мащаб го няма, т.е. не е проявено в някаква форма, но без да се смята, че изобщо не съществува. Защото от нищото нищо не може да възникне, както и от нулата при всяко действие се получава пак нула. Но абсолютен покой и празнота във Вселената няма и не може да има, защото материята и енергията (движението) са неунищожими. Духът, като висша проява на материята и енергията, също е неунищожим и вечен. Наблюдавайки с ограничените си сетива безбрежните пространства на звездното небе и галактиките човек се чувства дребен и незначителен, но той трябва да знае, че Еволюцията на цялата Вселена е в служба на Еволюцията на духа, който се съдържа в самия него и чиято участ и цел е постигането на всемогъщество, всезнание, вездесъщност и другите абсолютни качества на Духа, от Който той произлиза. Гаранция за постижимостта на тази цел е едно-родството на човека с Отца или единният произход на човешкия дух от Духа на Вселената, от Световния Дух, което означава и наличието на едни и същи качества в тях, макар и в различен мащаб. Това е смисълът на думите: “Вие сте Богове...”, както и ”Аз и Отец сме едно...” А нима има такъв Баща, който да не предаде познанията и уменията си на Сина си, когато той достигне необходимата  зрелост или възраст?

Да предположим, че Великият Неизвестен (Пребиваващият  в самота, Абсолютът) в своето вътрешно развитие и трансформация през периода на покой или пралайя поражда импулс за мултиплициране на своето Блаженство, в резултат на което излъчва (еманира) монадите, като частици от себе си и, следователно, подобно на капките от Океана,  съдържащи всички Негови качества в съответния мащаб. Около тези искри от Живия Огън започват да гравитират по-нисшите форми на материята и енергията и така се сформират атомите на проявената материя. От атомите в хода на еволюцията възникват кристалите, от кристалите – органичните молекули, от органичните молекули – клетките и т.н. до човека. Всяка отделна монада, като частица (искра) от Божествения Огън, притежава потенциала за развитие и усъвършенстване, на нивото на човешката Индивидуалност, до стадия на пълно отричане от себе си или на чистата Любов, от която самата тя произлиза и е част от нея. Защото е казано на много места, че Бог е Любов. Следователно  Любовта е първата движеща сила, както и най-висшата форма на Енергия, от която всички останали  по-нисши произлизат. Който е усетил върху себе си полъха на Божествената Любов и е предизвикал такава подобна у себе си към Върховното, той вече е стъпил върху Пътя, водещ към Единение с Космическия Отец и към Висшето Блаженство. Такава е същността на истинската духовност и това е целта на всяка духовна практика във всички времена и народи. Примитивният материализъм е причислявал почти всичко загадъчно и невидимо  към областта на “духовното”, нематериалното, трансцедентното, но със задълбочаване на човешкото  познание границите на духовното все повече са се измествали към центъра, сърцевината или към същността на нещата. Най-общата характеристика на материално и духовно, ако възприемем една такава двоична система за класификация на материята, ще бъде, че духовно е само това, което е трайно, неизменно и вечно и което е неотделимо от човека през всички етапи   на н еговото съществуване, докато  материално е всичко останало, което подлежи на промяна. По отношение на човека това означава, че нисшите му тела (физическото, астралното и менталното) са временни и подлежат на отпадане и унищожение, докато по-висшите от тях принципи - манас, будхи, атма (да ги наречем интелект, душа и дух), съставляващи духовната или Висшата му Триада, са вечни и не подлежат на унищожение. Те го съпътстват през всичките периоди на неговото съществуване или, по-точно казано, те представляват действителната негова Същност, неговата безсмъртна Индивидуалност. При много от хората Висшите принципи съществуват само в латентно или неразвито състояние и те пребивават през повечето от съществуванията си  в ограничените рамки на физическото и астралното си тела, заедно с присъщите им усещания и преживявания. Значителна част от хората преминават живота си на Земята  подчинени на стремежите и амбициите на менталните си тела, тоест на ума. Много по - малко, но с тенденция да се умножават, са тези, за които определящо в поведението им е въздействието на събудените за живот и разгръщащи се Висши принципи. Това, именно, са “избраните”, за които е казано, че ще наследят Царството Божие и които ще бъдат маята, закваската за новата, Шеста човешка Раса, която ще замени постепенно подлежащата на отмиране днешна Пета Раса. Сформирането и “отглеждането” на новата Раса ще става(и вече е започнало) постепенно, в недрата на съществуващата, под влиянието на все по-засилващото се енергетично въздействие на Висшите светове и техните Посланици, които от милиони години следят, контролират и направляват, както вече казахме, еволюцията на днешното земно човечество. Тяхната задача е от една страна ограничаване и унищожаване на злото, хаоса и тъмнината, които се стремят да спрат възходящото развитие на човечеството и да го държат в плен на невежеството и мрака, а от друга – да се открият и опазят онези духовни Индивидуалности, чиито светилници горят вече достатъчно ярко, т.е. чието духовно развитие е достигнало достатъчно високо ниво, за да могат да се включат активно като сътрудници и помощници на Великите Учители. Една от формите на участие във Великото Дело е разпространяването и популяризирането на Учението на Светлината, което многократно е давано и продължава да бъде давано, под различна форма и чрез различни посредници, на човечеството.        

Последните известни ни Послания на Духовната Йерархия или на Великото Бяло Братство на Учителите за Двадесети век са Записките на все още малко известния на света непосредствен сътрудник на Духовната Йерархия на Учителите Борис Николаевич Абрамов(1891-1972), получени след продължително целенасочено развиване на съзнанието от най-висш информационен Източник. Тези Записки, станали известни на света през последните години под наименованието “Грани Агни Йоги”, са пряко продължение на Учението, давано от същия Източник на човечеството  чрез една поредица от Дейци, каквито в по-далечни времена са били,  например, Хермес, Кришна, Буда, Мойсей, Исус... и други, а някои от по-съвременните такива Посредници между “Небето” и Земята са Е.П.Блаватска, Франчия Ла Дю, Мейбъл Колинз,  Е.И.Рьорих, Б.Н.Абрамов и други. Разбира се, ние не можем по никакъв начин да степенуваме в каквото и да било отношение духовните Индивидуалности, въплъщавали се конкретно в една или друга от посочените  Исторически личности, а имаме в предвид само връзката  им с един или друг Писмен паметник, за да се проследи,  макар и най-общо, Източникът на всички тези Познания и да се отдели плявата от зърното, както е било казано от един Велик Духовен Учител. Защото с обявяването    (през  втората половина на XІX век от Елена Петровна Блаватска) на информацията за съществуването на нерушим духовен Център на Земята,  състоящ се от група неподвластни на времето Дейци, посветили се на Великото дело за опазване и умножаване на събираните от хилядолетия знания на човечеството, се появяват (и продължават да се появяват) множество самозвани адепти и дейци, чиято цел е да всеят съмнение и неверие в съществуването на Великото Бяло Братство и Висшите светове, за да остане  съзнанието на хората и за в бъдеще оковано във веригите на материализма,  мракобесието и атеизма. Предлагайки разнообразни леки пътища и способи за бързо постигане на духовно съвършенство и по специално за придобиване на различни окултни сили и способности, те тласкат доверилите им се лековерни хора по пътя на духовния упадък и унищожение и по същество се явяват представители на тъмната страна на живота и света или на хаоса (дявола или сатаната, ако употребим църковната терминология). Във връзка с това  може да се каже, че Записките на Б.Н.Абрамов, както и книгите, свързани с останалите посочени  съвременни Дейци, по аналогия с предшестващите ги по-древни Писания, са по същество ”Божието слово” на нашето време. Защото ако някога Бог е благоволявал да направлява живота на  своите синове и дъщери чрез многобройните си Ведически,  Библейски, Евангелски и други пророци и светци, защо днес Той да не даде на все още лутащото се човешко стадо знанията, които ще му помогнат да се измъкне от калта на невежеството и да тръгне много по-уверено по пътя на Живота?

Известно е, че Бог, в лицето на някои от Високите Представители на Йерархията на Учителите, наричана още Бялата Ложа или Бялото Братство, винаги е разговарял под различна форма с отделни по-издигнати в духовно отношение представители на човешкия род и чрез тях се е опитвал да пренасочи вниманието на хората от суетата на земното им съществуване към Вечния живот или към живота на духа.  Защото животът във физическото тяло е краен и ограничен, а животът на духа е безкраен и неограничен. Това, обаче, зависи от самите хора и всеки, който поне малко се е усъмнил в смисъла на неспирното преследване на илюзията за земна слава и богатство, вече е на правия Път. Този Път, Пътят  към Истината и Живота, отдавна е бил указан на човеците и са били поставени основните му жалони, но хората винаги искат да бръкнат с пръст в раната, за да се уверят и поради тази причина се дава все нова и нова информация, за да могат и глухите, и слепите да разберат и да се обърнат с лице към правилната посока.

Възможно е много от хората да не възприемат веднага посочените обстоятелства, но те трябва да знаят, че Истината, т.е. действителните познания за същността и еволюцията на Света, много пъти е била давана на човечеството от посочените Учители, но винаги според нивото на съзнание и готовността за възприемането й от страна на хората през дадената епоха. Едва ли някой, обаче, може да се надява, че Истината за Съществуващото може да бъде разбрана изцяло, до край или по точно до самия й връх, защото краят на тази Истина, доколкото има такъв,  действително се губи безкрайно далеч във висините на духовното усъвършенстване. Върхът или краят на познанието за Истината трябва да се намира в най-пречистената или най-извисената част на областта на духовното, ако  условно възприемем това най-общо деление на всичко съществуващо на материално и духовно. Смята се, че градациите в тънкостта или духовността на материята и енергията са безкрайно много или без край, както е неограничено и усъвършенстването на всички духовни качества или духовното извисяване. Крайно е само падението, свързано със загрубяване на духа и тялото и със снижаване на духовността. Достигнала до дъното на бездната, такава загуба на духовност може да предизвика унищожаване на Индивидуалността или на специфичната обвивка на монадата, която прави всяка отделна монада единствена по рода си, уникална, макар че по рождение всички монади са идентични. Тази обвивка представлява придобитите и наслоени през многобройните превъплъщавания или животи опит и знания за природата на Света, както и натрупаните резултати (последици) от извършените благи или зли дела и помисли. Тези последици или следствия, обозначавани като карма, за които все някога ще трябва да заплатим, се трупат върху гърба ни, т.е.върху аурата ни, непрекъснато, с всяка преминала през главата ни мисъл и с всяко помръдване на пръста, т.е. с всяко извършено действие, налагащо зараждането или привеждането в изпълнение на равно по сила и противоположно насочено (към нас самите) противодействие. Ако мисълта или действието са имали добронамерен характер, то и възникналото противодействие ще бъде от подобен характер. Но ако замисълът и действието са били злонамерени или продиктувани от желание за отмъщение, то и следствията им ще бъдат печални и служещи за урок. Великите Учители на човечеството много пъти са се опитвали да спестят на хората този твърде продължителен и изпълнен със страдания път на усъвършенстване, основаващ се на горчивия опит от грешките, като са им давали в завършен вид правилата, по които те трябва да живеят, за да избегнат страданията, но малцина са им повярвали и са ги приемали. Това обикновено е ставало под формата на Послания до по-напреднали в духовно отношение хора или чрез предварително подготвени и изпратени да се родят в дадено общество и епоха Напреднали Духовни Същности, каквито са Основателите на всички известни духовни Учения, превърнати в религии. Но с отдалечаването си във времето от своя Първоизточник, тези Учения постепенно са се отклонявали все повече от първоначалната Идея на своя Създател и вместо да послужат като основа за едно по-нататъшно развитие и усъвършенстване на съдържащите се в тях Истини, те са се превърнали в догми, неподлежащи на изменение, а създателите им - в Божества, на които са се покланяли, вместо да им подражават. Така вместо да бъдат светилник, който да свети на всички, Посланията на Духовните Учители, вече превърнати в религии, са послужили като средство за налагане на  определени не духовни интереси и за подтискане и преследване на големи маси хора, обявявани за неверници, еретици, сектанти и пр., макар и по същество да приемат за свой Господ същия Велик Дух, на който се покланят формално и техните противници. Такива религиозни борби на живот и смърт се водят и днес в много от претендиращите за цивилизовани страни по света, което показва, че фанатизмът или повърхностното възприемане само на отделни елементи от дадено духовно Учение, без да се вниква в действителния му замисъл, е най-големият враг на всяка духовност и не може да има нищо общо със заветите на самите Първоучители.  Думите “Не дойдох да донеса мир, а меч” не означават, че трябва да насочим меча срещу ближния си, а че трябва да се отсекат главите на чудовището на егоизма и самолюбието вътре в самите нас, след което ще бъде действително възможно да се превърне този меч в плуг, в оръжие за прогрес, вместо в оръжие, носещо смърт. Но за да стане това  Великите Истини за Живота и смъртта, за еволюцията на материята и духа, за същността на Вселената и човека и за целта на неговото съществуване трябва да станат известни на всички и да бъдат прилагани в живота от най-ранна възраст. Когато Пилат е  запитал Исус “Що е Истина ?”, той е смятал, че въпросът му е риторичен и няма отговор, макар че Истината, както и Пътят към нея, са  били до него, но той не е притежавал необходимите сетива, за да я възприеме. И днес много от хората са по-близо до животинското стъпало на своето развитие, отколкото до Божественото, защото наслояванията от опит и знания върху техните монади са прекалено тънки и включват все още само инстинктивните, животински форми на поведение и някои елементарни прояви на ума, при които предмет на обсъждане е преди всичко собствената личност и нейните чисто физически или емоционални интереси. Едва когато мисленето се насочи преимуществено навън, към свръхличното, вечното, не унищожимото, ще може да се каже, че човекът е прекрачил прага на Божественото и е пренесъл съзнанието си от нивото на физическото и астралното си тяло към нивото на висшите духовни принципи, които са безсмъртни. Това е в действителност и така нареченото безсмъртие, към което са се стремили с различни средства през всички времена и епохи, но в повечето от случаите тези средства са отвеждали кандидатите за безсмъртие по-скоро към ада, отколкото към Висшите Сфери на съществуване на душата. С разбулването на Истината за седмичния строеж на човека и света стават ясни и пътищата за постигане на практическото безсмъртие на съзнанието, заключаващо се в неговата непрекъснатост при прехода от този на онзи свят и обратно, вместо да се залъгват хората с религиозни измислици за възкресение на физическите им тела, което е абсурдно и противоречащо на всички основни закони на природата. Едно такова пасивно очакване на съдбата превръща хората в бездушно стадо, отиващо на заколение и ги лишава от правото на избор, което им дава възможност във всеки един момент от живота си и във всеки един живот да направят решителната крачка  към своето безсмъртие.

Човекът е сложно устроено същество, в което влизат всички основни елементи, от които е изграден и останалият свят. В съответствие с това организмът на човека се обозначава като микрокосмос, а целият останал свят - като Макрокосмос. Четирите главни първоелемента – земя, вода, въздух и огън, наричани също и стихии, представляват форми на проява  живота на материята и съдържат както видими, така и невидими прояви на съответните природни сили. В надземните планове те се повтарят аналогично, но видоизменени съобразно особеностите на дадения план. Човешкият микрокосмос е тясно свързан с тези стихии и всяка тяхна неуравновесеност вън се  отразява тежко и на вътрешното  състояние на човека. Задачата на човешката еволюция е да овладее стихиите най-напред в себе си, а след това и извън себе си. Има много знания за законите на природата и  за управлението на силите в нея, които се пазят в тайна от Учителите на човечеството от съображение за сигурност. По същата причина не дават и на децата да си играят с кибрит, бръснач, оръжия и други подобни, но когато пораснат и придобият съответните знания и опит, тези забрани постепенно отпадат. С издигането на духа си, което означава развиване на висшите духовни качества в себе си, човек придобива способност да управлява най-напред стихиите вътре в себе си, а след това и в природата. За да придобие, обаче, власт над стихиите, човек трябва да пожертва нещо от себе си и да не се възползва от придобитата власт във вреда на околните. Има много предания и легенди за хора, постигнали с цената на някаква жертва известна власт над природните стихии, но ако тази власт е била използвана за някакви лични интереси, последиците за тези хора са били пагубни. Например джуджето Алберих, чиято история е използвана от Вагнер в музикалната драма “Пръстенът на нибелунга”, се отрича от  любовта, за да придобие известно могъщество и власт, но злоупотребата с тази власт извежда природните стихии от равновесие и едва след изкупителната жертва на чистия по сърце герой Зигфрид  равновесието в света се възстановява. В “Танхойзер” (сюжет използван също от Вагнер) една поробена от астрала си душа бива спасена чрез саможертвата на една непорочна девица. Подобна по развитие е и легендата за д-р Фауст, който погубва душата си, т.е. безсмъртната си индивидуалност, за удовлетворяване на мимолетни физически страсти, но последиците от това са пагубни както за самия него, така и за поддалата се на изкушението негова приятелка.  Това са все различни варианти на библейската история за изкушението на Адам и Ева, в която  за придобиването на определени знания се е наложило да се плати и определена цена – безгрижният и щастлив, но безсмислен живот в “Рая”. Такива окултни способи за постигане на могъщество и власт, при които целта не е постигане на Общото благо,  представляват един вид опит да се измамят законите на природата и са известни като “черна магия”, тъй като последиците от тях са печални.  Такива са практиките и методите, преподавани от многобройните “окултни” и  “йогистки” школи и учители, обещаващи бързо и лесно придобиване на различни духовни сили и способности, без да се отчитат законите на кармата, превъплъщенията и особено на закона за йерархията, според който всеки заема полагащото му се място на духовната стълба според нивото на съзнанието си и кармичната си задълженост. И единственият начин да се заеме по-горно място на тази стълба е да се изпълни  указанието: ”Отвърни се от себе си и ме последвай”.

Всеки човек се ражда на Земята в определени облик, раса, пол, народност, държава, местожителство и семейство, в които най-често преминава и отреденият му живот. След раждането към тези дадености се прибавят и придобитите навици, възпитание, образование и връзки със себеподобните, всяко от които подлежи на промяна и развитие в течение на времето, с възрастта или във връзка с промените в здравословното състояние и общественото положение на дадената личност. Това, което е временно в човека и което му се дава само един път, за времето на едно въплъщение или за един земен живот, представлява  неговата личност за конкретното въплъщение. Някои от атрибутите на личността са вместени във физическото тяло - що се касае до външния облик и отчасти до здравословното състояние, други - в астралното тяло, каквито са емоционалните нагласи и  чувствените въжделения и някои в менталното тяло - по отношение на мислителните способности и разсъдъка. Тези три тела или обвивки, към които може да се прибави и жизненият или оживяващият ги принцип - праната, съставляват нисшата триада от принципи, която е временна и подлежи на унищожаване след края на всеки земен живот. Но освен тези временни елементи, човешкото същество включва и три постоянни и неизменни принципа, Висшата Триада, които съставляват безсмъртната човешка Индивидуалност, която е неунищожима и не умира, когато нисшите тела умрат и бъдат изоставени. Тя съпътства човека през цялото времетраене на еволюцията на духа или по-точно казано - тя представлява същинският човек. При повечето от хората животът тече главно в рамките на нисшите им тела, т.е. подчинен е на физическите потребности и емоциите, а  разумът им е в служба на същите тези елементарни отправления. Останалите тела (принципи или обвивки)  пребивават в спящо състояние или не са достатъчно развити, за да се намесят активно в живота на личността. Когато в живота на дадена личност започнат да навлизат принципите на себеотрицанието и добронамереността  към всяко живо същество, замествайки жестокостта, егоизма , завистта, злобата и омразата, това означава, че висшите принципи на Индивидуалността са започнали да се развиват и че е поет Пътят към спасението или освобождението. Първата стъпка към това е да се отнасяме към другите така, както бихме искали и те да се отнасят към нас, а последната - да заобичаме всички, дори и враговете си.

         Хората винаги са мечтаели за безсмъртие, но обикновено са го свързвали със запазване жизнеността на физическото тяло. Причината за това е, че човек олицетворява себе си с физическия си образ, която заблуда  е била възприета, от популистки съображения и в религията, превръщайки се в доктрина за физическото възкресение на мъртвите. Човек живее докато е живо съзнанието му. По време на сън съзнанието не функционира, поради което се казва, че сънят е подобен на смъртта. И обратно: ако съзнанието продължи да осъзнава себе си като индивидуалност и след смъртта на физическото тяло, значи човек е жив. Непрекъснатото функциониране на съзнанието и активното му отношение към света и след смъртта на физическото тяло представлява  истинското безсмъртие, което може да бъде постигнато от всеки човек. Смъртта на физическото тяло настъпва когато се отдели жизненият принцип или праната от него. Както шатрата се подържа в опънато състояние от стълбовете и рейките в нея, така и тялото дължи своя тонус на съдържащия се жизнен принцип в него. Когато жизненият принцип започне да напуска тялото, то най-напред изпада в така наречената клинична смърт, която е обратима, а след това преминава и в биологична, т.е.окончателна смърт, която е необратима. Затова има случаи на съживяване на внезапно починали хора в състояние на клинична смърт, например при удавяне, въздействие на електрически ток и др., когато жизненият принцип все още не е напуснал окончателно тялото и е възможно неговото възвръщане обратно. Такова съживяване, обаче, е възможно само при млади и здрави хора и при положение, че няма сериозни органни повреди, преди всичко на мозъка. Във всички останали случаи, когато смъртта е настъпила в резултат на продължително боледуване и е кармично обусловена, всеки опит за съживяване и изкуствено подържане на “живота” на физическото тяло е нецелесъобразен и противоречи на действителните интереси на Индивидуалността. Така стои въпросът и с постоянно дискутирания проблем за присаждане на органи от изпаднали в клинична смърт донори, който може да бъде решен едва когато науката приеме и се задълбочи в изучаването на седмичния строеж на Космоса и човека. Независимо че при смъртта на физическото тяло жизненият принцип “отлита” от него и то бива подложено на разложение, безсмъртната част на човека, така наречената Висша триада (атма, будхи, манас или дух, душа, интелект) продължава непокътната своето съществувание в астралното му тяло и заедно с него преминава в следващото вибрационно ниво на Битието - Астралния или Тънкия свят,  или план на съществуване. Астралното тяло може и приживе, по време на сън, да се отделя от физическото тяло и да се носи безцелно в астралните пространства или пък да изпълнява определени задачи, неведоми за съзнанието в будно състояние. Възможно е да се постигне и съзнателно отделяне на астралното тяло по време на сън или при по-висшите форми на концентрация и медитация, при което съзнанието извлича определени познания и опит от тези “пътешествия” или пък се поставя в услуга на по-висши Духовни същества, участвайки в извършването на специфични за тях дейности. Това е най-висшата форма на Садхана или духовна практика, при която човек поема част от товара или от “бремето на света”, стоящо върху раменете на Висшите Йерарси и с това по същество става “като един от тях”. Този товар включва  непрекъснатите усилия за подържане равновесието на противоборстващите сили на хаоса и хармонията или на Светлината и тъмнината в света, борбата между които се води от момента, когато е било казано: ”Да бъде Светлина!” Да се допринесе, макар и в минимална степен, за победата на хармонията и светлината над хаоса и тъмнината е най-важната задача и главна цел на съществуването на човека на Земята. Само че битката с Княза на този свят не трябва да се води с оръжия и действия, насочени навън, както това се е опитвал да прави един герой, борещ се с вятърните мелници, а чрез съсредоточване на всички усилия в борбата със себе си, както е било указано много отдавна от един източен мъдрец, защото “ако някой е победил в битка хиляди врагове, а друг е победил само себе си, този вторият е по-голям победител.” 

Записките на Борис Николаевич Абрамов включват съветите, указанията и обясненията първоначално и предимно на Великия Владика Махатма Мория, а впоследствие и на Великите Му Сътрудници Елена Ивановна Рьорих и Николай Константинович Рьорих, и представляват непосредствено продължение на дадените през тридесетте и четиридесетте години на XX век чрез Е.И. и Н.К. Рьорихови книги,  обединени под общата заглавие Агни Йога, или Жива Етика, или Учение на Живота. Някои от посланията са адресирани лично към Б.Н.Абрамов и са свързани с неговото духовно и физическо израстване и преобразяване, но в преобладаващата си част информацията е насочена към цялото човечество. Но и определяните като лични неголям брой параграфи трябва да се изучават  наравно с останалите, защото те могат да се отнасят за всеки, който се е устремил и се надява все някога да стане действителен ученик по Лъча на Великия Владика Махатма Мория или по някой от останалите шест лъча на Йерархията на Светлината. Наред с това изложението на информацията както в книгите, известни като Агни Йога, така и в тези, наречени Грани Агни Йоги, по аналогия с всяка еволюция изобщо, има възходящ спираловиден характер, при което развиването на всяка засегната тема става чрез последователно все по-задълбочено излагане на допуснатата за публикуване информация, както зидарите нареждат тухла след тухла и ред върху ред, докато изградят цялата постройка. Това налага на определен етап изучаването на цялото Учение в изложената последователност. Същевременно се дават препоръки, лично от Учителите, с учебна цел и за известно целенасочено  изучаване, включително издаване в отделни брошури, на някои по-главни теми от Учението, за да могат не познаващите Основите на Учението или не познаващите езика да получат една първоначална правилна представа за същността на Живата Етика и на Науката за духа изобщо. Причината за това е обстоятелството, че, в резултат на разлагащото въздействие на материализма и църквата върху съзнанието на народните маси, понятието за духовност се е отдалечило значително от истинското си значение и се свързва по-скоро с църковността или клерикализма, отколкото с науката за битието и неговата еволюция, поради което е предложено и наименованието Жива Етика или Учение на Живота. Става дума за вълната от примитивен материализъм, наречен образно от Великия Владика Махатма Мория “младенчески”, дошъл в резултат на разочарованието на събуждащото се след мрачното средновековие човечество от безсилието на църквата да съвмести бързо променящата се,  в резултат на научните и географски открития, картина на света със своите примитивни догми. Този материализъм на вещите, довел до   значителен разцвет на науката и изкуството, същевременно създава и заплахата, поради все по задълбочаващия се духовен упадък на народите, да наклони прекомерно везните на космическото равновесие към страната на хаоса и тъмнината, и с това да забави или възпрепятства достигането на отреденото за човека ниво на развитие през настоящия космически цикъл. Но има и друга, много по-печална възможност или, по-точно казано, прекъсване на всяка възможност, тъй като става дума за пълното унищожаване на планетата заедно с всичките й обитатели, ако акумулирането на зловредните енергии в резултат на погрешно избраната насока на мислене и начин на живот на хората не бъде прекратено своевременно. Такава е била съдбата на легендарната Атлантида, чиито обитатели са злоупотребили с предоставените им знания и способности за удовлетворяване на низшите си наклонности, вместо да ги употребят в името на всеобщото благоденствие и духовен напредък. Такава е била съдбата и на библейските градове Содом и Гомора, чиито разпътни жители са пренебрегнали  съветите на Йерархията и сами са си навлекли гнева на стихиите, т.е. “Божия гняв”. И днешният свят не един път в предходните десетилетия е бил на ръба на гигантски катаклизъм и все още е, ако мислите, стремежите и действията на човечеството  не се приведат в съответствие с  природните и космичните закони, изискващи зачитане правото на всяко живо същество на нормално съществуване, добронамерено отношение към себеподобните и по-нисшите от нас същества и приемане космическия Принцип на Йерархията.