Пазете децата от тяхната любов
На 18 юни, събота, се проведе четвъртият Sofia Pride Parade. Както всяка година, самото му обявяване предизвика сериозни полемики в българското медийно пространство. И докато ние все още обсъждаме „Защо аджеба се демонстрира?” и се задават едни и същи безпочвени въпроси „За или против?”, сериозните проблеми на гей обществото остават на заден план. Защото никой не иска да дискутира същинските проблеми. Защото обществото ни е задрямало върху дюшеци от клишета, и не се намери и една принцеса да се оплаче от граховите зърна под тях. Тук дори не става дума единствено за ‘гей въпросите’, а за една цялостна картинка на гражданското ни общество или по-скоро липсата на такова. Чалга културата се е просмукала дълбоко в душите ни и това няма нищо общо с музиката.
Но аз не искам да ви говоря за чалга културата, не искам да ви говоря за права и свободи, нито пък за болести, моралност и „семейни ценности”. Тези точки, скъпи приятели, са ги покрили хора далеч по-умни от вас и мен и систематизираното им цитиране в една кратка статия не би убедила никого, особено лумпенизираните маси. А и с ръка на сърце ще си призная, че ми е омръзнало да давам обяснения и да се оправдавам за това, което съм. Писна ми да защитавам правото си на спокоен и щастлив живот. Интелигентните хора отдавна са го разбрали, а останалите са си запушили ушите и досущ като малки деца тичат в кръг, пищейки „Не те чувам, не-не-не!”
Затова тази година си спестих труда да пиша по темата „Защо отивам на Прайд-а?”, особено след блестящата изповед на Яна Бюрер Тавание. Нямах какво да добавя, а папагалстването не е сред моите ценности. Но както обикновено се случва в живота, непредвидени обстоятелства ме предизвикаха да напиша този текст като една символична бележка под линия.
Прайдът премина мирно, ама не съвсем. Малко след края на събитието, групичка от нас се събра да празнува това цветно и весело шествие, да отбележим както подобава, че и този ден оставихме зад гърба си – да си кажем наздраве, защото за 2 часа бяхме себе си, бяхме горди, бяхме усмихнати. Домакинът ни обаче, беше част от организацията и като такъв трябваше да остане до края на събитието и се очакваше да се включи към нас по-късно. Вече бяхме завършили първите си бири (тези от нас, които пият) и гледахме репортажи на различни телевизии от прайда, когато те се прибраха. Няма смисъл да ви преразказвам случилото се, предполагам по-голямата част от вас са запознати със събитията, а тези, които не са, могат да прочетат разказа на едно от нападнатите момичета:
Защо отивам на Прайд – Послеслов
Ще кажете – няма сериозни телесни повреди и ще бъдете прави. Този път. Обаче нападнатите не бяха двама или петима. Нападнати бяха всички онези 1200 души, които присъстваха на прайда, нападнати бяха и всяко хомосексуално момче или момиче, което по някаква причина не е дошло. Защото тези жалки, страхливи подобия на човешки същества, не са пребили Митко и Калоян – те са проследили и скочили в гръб на двама гея. Без да омаловажавам страданията им, за мен не са те жертвите – жертвите сме всички ние. Защото на тяхно място можех да бъда аз, можеше да бъдеш ти, можеше да бъде и 16 годишната ми хетеросексуална сестра, която беше там да ме подкрепи.
Това означава едно престъпление да бъде окачествено като извършено от „омраза”. По същата тази причина искаме сексуалната ориентация да бъде включена като признак за тези престъпления в Наказателния Кодекс, защото тези престъпление не са извършени срещу личности, а срещу една цяла група от хора. Защото, когато бъдат заловени (ако бъдат), нападателите им ще бъдат съдени за дребно хулиганство. Защото догодина те ще се върнат по-озлобени, по-решителни и по-опасни. Защото следващия път ще убият – мен, теб, член на семейството ти или близък твой приятел. Защото вече са убивали. Защото ако не осъдиш действията им, ти ставаш техен съучастник.
На фона на цялата тази безпричинна омраза, на всички глупости и обиди, които се изляха по наш адрес, аз прекарах 3 прекрасни дена, които завършиха с думите „Обичам те”. Чух ги за пръв път и силата на простотата, с която бяха поднесени, ме държи и до сега. Ходя по улицата ухилен до уши, а хората ме гледат странно. Изтръпнах при мисълта, че същите тези хора смятат моята любов за недостойна, неморална и обществено опасна. Стана ми противно, че дядото, който се връща от пазар, майката, която разхожда детето си в парка или мъжът, който продава сладолед, ме мразят, без дори да го осъзнават, без дори да знаят името ми, по простата причина, че любовта ми е насочена към човек от същия пол и че ако имаха възможността, биха ме лишили от това чувство.
Те казват ‘Пазете децата от тяхната любов”, но единственото, което постигат, е да предпазят децата си от каквато и да е било любов и резултатите се виждат – видяха ги и Митко и Калоян, ще ги видят и много други хора. Ако те наричат себе си нормални, то аз с удоволствие ще си нося етикета „различен”, както и всеки друг, който ми предписват. Защото аз не съм горд, че съм гей – аз съм горд, че не съм като тях. Аз съм горд, че някой ме обича не заради нещо друго, а само защото съм себе си. Горд съм, че обичам, и че любовта ми е лека, лесна и без никакви примеси на злоба.
Ще отида на прайд и следващата година, както и всяка друга след това, дори ако развявам шареното знаменце самичък. Защото обичам, защото не искам да ме е страх, защото не искам да съм жертва.
It’s that simple.
Венцислав Попов
© Ааас Ааас All rights reserved.
