Когато истината за теб самия се различава от теб самия, е трудно да приемеш факта, че през целия си живот си грешил относно себе си. Когато някой ден не получиш това, което си си мислил, че заслужаваш и когато някой ден някой ти покаже, че не си толкова добър, колкото си си мислел и когато в същия този ден решиш да повярваш на този някой, тогава започваш да приемаш действителността такава, каквато другите я виждат. От главно действащо лице се превръщаш в статист, готов да изпълнява безапелационно всичко, което се очаква от него. Истината е, че ти сам се понижаваш в тази роля, за да можеш по-лесно да се внедриш в обкръжението на онзи "някой", който не те прие такъв, какъвто ти се искаше да те приеме. И в това негово общество, където всеки е някой и никой не е Той, ти ставаш същият като тях.

 Когато откриеш в избледнелия албум на съзнанието си спомени от старото ти аз, се сещаш за опияняващата заблуда, в която си живял, сещаш се за това, колко много надежди си имал, колко много си искал да те одобрят онези "някои", които сега те превръщат в нищо. Чувстваш се безпаметно объркан и решаваш да излееш всичко на хартия. Иска ти се да напишеш всичко по онзи стар начин - с писалка и лист от тетрадка, но не ги намираш. Няма никъде писалки, те са отживелица на старото време, това, от което избяга, това, към което се връщаш тайно от всеки, там, където спомените продължават да жълтеят в стария албум. Хартия също липсва тук. Заслепява те екранът и отчаяно започваш да кълвеш по хаотично разположените букви - тези непознати зверове, които изяждат мисълта ти преди да се е преродила на въображаемия лист. Тя е прекалено бърза, а ти едвам напечатваш буквите, упорито се опитваш да ги съединиш в думи, които пък да ти помогнат да формулираш същата тази мисъл. Изведнъж осъзнаваш, прочитайки печатния текст, че това не е твоята мисъл. Затваряш за миг очи и си представяш чернова, задраскана с мастило, поправките на откъснатия от тетрадка лист, намачканата повърхност, върху която хората от миналото са пишели за себе си, това, което са изразявали на тази пожълтяваща повърхност. Отваряш си очите. Сълзите текат, но този път няма опасност да намокрят листа... написаното още е там, свети с неоновата светлина от екрана... иска ти се да те бяха оценили, да те бяха понесли на ръце, да те бяха обсипали с овации... иска ти се и те да мислеха като теб, иска ти се да си различен, а не просто някой. Завършваш написаното. Знаеш, че пак няма да го оценят, не и така, както ти го оценяш, не и така, както ти го чувстваш, не и така, както ти го изплакваш тихо вечер в тъмнината.

Героите, на които си вдъхвал живот, които си съживявал и убивал толкова много пъти, които са били твоя гордост и разочарование са там - на неоновия екран, съставени от букви, мъчно напечатани от ръката ти, чакат одобрението на онзи "някой", който ги претвори в знаци. Мисълта ти вече е изчезнала, тя е прекалено бърза. Трябва да се научиш да боравиш с тези пластмасови бутони, за да можеш да я хванеш,  да не я оставяш да ти се изплъзне следващия път. Химикалки вече няма, нито листове хартия. Мислеше се за писател,  а се оказа аматьор, мислеше се за различен, а си остана просто някой.