Месец май е месец на младите хора. Които са готови да се втурнат към ”истинския” живот. Който е на границата между виковете им ”десет, единадесет, дванадесет, ураааа!”, трескавата подготовка за бала, абсолвентските вечери и чувството, че вече наистина са пораснали и всичко хубаво им предстои. Но това чувство е преди всичко отговорност. Не смятам, че ние, които скоро или по-далеч сме били на тяхното място, сме осъзнавали това. По-скоро сме го усещали и като тях сме били нетърпеливи да го докажем с поведението и постъпките си.
Има два филма, които и до сега се гледат с умиление и дори с носталгия по онова време, което е на деветнадесетгодишните. ”Сбогом, приятели” и ”Момчето си отива”. Четиридесет години ни делят от преди и сега. „Ферари” ,”Бентли” или в краен случай ”Мерцедес-S класа” срещу ладите, таунусите, дори магарешките каручки. Класическите скучновати костюми и роклите с голи гърбове срещу луксозните западни тоалети и обувките за по петстотин лева. И абитурентската вечер без алко ...