В продължение на осем години работех със сираци от различни държавни домове за отглеждане и възпитание на деца без родители. В началото съвсем не осъзнавах дълбочината и истинския смисъл на този призив. Дълбоко в себе си усещах недоволство от затвореността на обществото по отношение на отхвърлените, презрените и самотните. Но не можех, или по скоро не смеех, да облека в думи това си свое притеснение, което все по-силно започваше да крещи, че нещо не е наред.

Ден след ден и малко по малко осъзнавах, колко голямо е разминаването между учението на Исус (нали България уж се води Християнска държава и би следвало да се интересува от думите на Бог), разкриващо най-състрадателното сърце и “християнството” което виждах на практика. Така реших да не стоя със скръстени ръце, а да направя нещо по въпроса. Започнах, насърчен от истински приятели, да се стремя да живея това, което Господ казва в Словото Си по отношение на категорията хора, за която повярвах, че е дълбоко в Неговото сърце – сираците.

Гледайки на тези чудни малки и големи деца с голям потенциал и с погребани в зародиш мечти, малко по-късно видях, усетих и осъзнах, че в определението

“сирак” могат да влязат не само хората, които нямат родители. Сираци са едно цяло поколение, дори един цял народ, който по ред причини не познава това, което се нарича истинско Бащинство.

Бащиното сърце на Бога

Присъствах на един семинар в който се говореше за църковна администрация. Тези които ме познават веднага ще се досетят за “интереса”, с който изслушвах докладите по темата. С подпряна с длан глава се опитвах със сетни усилия да не заспя и блуждаех някъде на хиляди километри разстояние от мястото на семинара. Внезапно едно от изреченията  на лектора оживя в ума ми. Съдържанието на думите (които нямаха връзка с темата за администрацията) ме опари и аз се изпънах като струна на мястото си. Говорителя каза нещо от рода на това: “Има хора, които сега ще усетят Бащиното докосване на Бога. “

В този момент почувствах, как огромна топлина потече от областта на стомаха и за секунда се разпростря по цялото ми тяло. Прилив на Бащинска нежност, загриженост, прошка и още множество неизразими с думи усещания се освободиха в мен и ме завладяха. Започнах да плача неудържимо насред часа по църковна администрация. С ума си не разбирах, какво точно се случваше, но с духа си осъзнавах, че Всемогъщият Бог се открива на мен, малкият човек, като мой Баща.

Разбирането за тази страна на Бога ме изпрати на съвсем ново място във взаимоотношенията ми с Него. Това се случи в един много тежък период от живота ми и беше изключително важно за мен да разбера, че имам такъв Баща. Някой, който да ме обича, да инвестира в мен, да ми се доверява, независимо, че самият аз не бих се доверил на себе си, да не ме изоставя, да ми прощава. Невероятно красиво усещане.

Паралелно с това ново преживяване обаче, с течение на времето започнах да виждам и другата картина, а именно, картината на липсата на истинския вид бащинство във взаимоотношенията между поколенията.

Имах въпроси. Защо след като Бог е Бащата, дори ние вярващите хора в България (тук е редно да отбележа, че християните в тази страна съвсем не сме много) не знаем що е бащинство? Не е ли естествено, ако едно поколение познава истинския Татко, да предава сърцето Му на следващото поколение? Защо тогава постоянно виждах разбити взаимоотношения, неприемане, дори омраза между представителите на различни поколения, които би трябвало да се обичат чистосърдечно?

Тези въпроси бяха провокирани от множество наблюдения над обществения живот в страната. Те ме доведоха до следните заключения. Вместо безрезервна инвестиция в следващата генерация налице беше завист от успехите на младите. Вместо чистосърдечно предаване на познанията, натрупани с годините – старите ги държаха за себе си, сякаш от това зависи оцеляването и величието на “бащата”. Вместо насърчение – обвинение и т.н. Тъжна констатация, нали?

Характеристики на Бащата

Бог е Бащата, за който винаги съм мечтаел, дори във времето, когато не го познавах. Описаното преживяване по време на семинара по църковна администрация, а и много други, ме накара да стигна до това заключение. Всеки път, когато търсех Неговото присъствие, разбирах, че в познаването на Бащата има неизразима красота и дълбочина. Дори и най-силните изразни средства, едва ли ще могат да ги опишат по напълно адекватен начин.

Освен трудно обяснимия ефект върху духовните ни сетива, истинското бащинство има и други, съвсем конкретни и лесно разбираеми измерения, които го правят като такова. Нека погледнем само няколко от тях, както и характеристиките на сирачеството, за да си отговорим къде се намираме ние.

1. Бащата обича безрезервно своето дете, давайки му свободата да избира.

Спомнете си разказа на Исус много добре познат ни, като притчата за “Блудният син” (Лука 15:11-32). Бащата дава дължимия имот на детето си, оставяйки му и един друг дар – свободата да прави с наследството си каквото поиска. Любовта му бе истинска, той не искаше да манипулира детето си, воден от страхове или чувство за собственост над душата на рожбата си. Това е и една от прекрасните характеристики на Бога. Той обича истински и не иска ние да го обичаме по принуда, а напълно доброволно, на основание на нашата свободна воля.

2. Бащата дава безрезервно, добри дарове (всичките разновидности  на това понятие) на детето си. Инвестира в него.

Има ли помежду ви човек, който, ако му поиска

синът му хляб, да му даде камък, или ако поиска

риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте

зли, знаете да давате блага на децата си, колко

повече Баща ви, Който е на небесата, ще даде

блага на тези, които искат от Него.

                                                                          (Матей 7:9-11)

3. Бащата не завижда на детето си, когато то успява.  Нещо повече, той се радва. Успехът на детето му е негов успех. Аз инвестирам време и още ред други неща, за да науча дъщеря си да рисува добре. Сега виждам, че тя се справя много добре и всеки път, когато някой страничен човек го забележи и я похвали, аз усещам, че инвестицията ми не е напразна. Това наистина ме кара да се чувствам добре, а не заплашен, че може би тя ще ме надмине. Помислете, за Бащата. Как ли се чувства Той, когато инвестицията му не е напразна.

4. Бащата дисциплинира по правилния начин. Не унижава, но целта му е, заради любовта да научи детето си на това, кое е добро и кое лошо, за да може детето да иска да избира доброто. Един от най-силните моменти на откровение за Неговата любов, бе когато Той ме дисциплинира. Насред болката усетих, че Той го прави, защото ме обича толкова много, че не иска да си остана същия.

Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като синове;

защото кой е този син, когото баща му не наказва.

                                                                              (Евреи 12:7)

5. Плода на истинското бащинство е поколение, което расте свободно. Една от основните характеристиките на свободната личност, които аз съм забелязал е тази, че човека има зелена светлина да мечтае и да преследва мечтите си. Знае какво иска и има смелостта и подкрепата да устоява искането си. Друг плод на този вид свобода е и, че тя извайва деликатни души. Характерното за деликатните хора е, че те са меки чувствителни и нежни и в същото време са твърде смели и решителни. С други думи, те са привлекателни, носещи нещо от характера на най-прекрасната личност, Исусовата. Те не са мухльовци.

Характеристики на сирачеството

1. Сиракът трудно използва свободата си на избор. Причината  за това е тъжният факт на липсата на безрезервна инвестиция от любов. Тази липса прави дори порасналите сираци, да се чувстват несигурни в самотата си и да се оставят да бъдат водени от страховете си. А страхът вижда единствено и само невъзможности.

В едното от сиропиталищата, където работех заедно с тим от съмишленици, забелязахме следната тъжна зависимост. Младежите навършили пълнолетие и завършващи дома не искат да напуснат селото в което са отраснали, където е разположена сградата на дома за сираци. Те не могат вече да останат в сградата била доскоро техен дом, за това си търсят място за живеене в някоя от селските къщи и там се настаняват. Там продължава животът им. Копаят градината на някоя баба за жълти стотинки, а вечер капнали от умора се дотъртят до селската кръчма, за да ги изпият. Същите тези жълти стотинки. И така ден след ден, седмица след седмица, година след година.

Селото, географско място на тяхното порастване, се превръща в света, който те искат да обитават и от който не искат да се махнат. Малък, скучен свят, без никакви перспективи за тях, но все пак едно “сигурно”, познато място, в което риска от непознатото не съществува. Там оцеляването ти се струва напълно вероятно.

Сирачеството, което не използва свободата за един истински избор за един истински  живот, всъщност прави оцеленческия манталитет житейска философия.

 2. Липсата на добри давания в живота на сирака, прави той да гледа на  себе си през изкривения поглед на човека, който никога не е получавал честна, добронамерена и мотивирана от любов обратна връзка. В многобройните си разговори с младежите, съм виждал ефекта от това изявен основно в едно от следните две посоки:

а. Децата и младежите с потенциал, не вярват, че той може да бъде реализиран. Тази позиция е първото и най-важно условие, за едно невзрачно, безславно погребване на дарбите и възможностите.

б. Сираците, които получат похвали, започват да си мислят, че те са по-прекрасни, значими от другите и заслужават повече внимание. Макар тази категория младежи да е по-рядко срещана, тя съществува и е достатъчно показателна, за да я разпознаем и да си направим съответните изводи.

Провалът и неадекватността са генетически закодирани, те са правило в сирачеството.

3. Липсата на правилна дисциплина, ражда агресивност, перверзии и въобще осакатява емоционално душата на сирака. Не един и два пъти съм бил свидетел в сиропиталището, как една безобидна игра на футбол например, може да завърши с кавги, обиди и физически сблъсъци. А историите за сексуално насилие и перверзии с неподозирани размери, са толкова често срещани, че тук съвсем целенасочено бих могъл да използвам изтъркания израз “бедна ти е фантазията.”

Сиракът е човек със минало покрито със срам, за което не иска да говори. Той е емоционално изхабен, независимо дали е на седем, седемнадесет или на двадесет и седем години.

4. Плодът на сирачеството е поколение, което расте поробено от всякакъв вид робство. Такова поколение не може, не иска, не смее да мечтае.

Сърцето ми се скъса

когато вникнах на човека

във очите.

Не познавам

Гледка по-ужасна

От гледката

на гробището

на мечтите.

Обратното на деликатността е коравината. Каменното сърце е основен продукт на сирачеството.

Изводът:

Аз съм сигурен, че анализът на сирачеството е далеч по-дълбок от написаните тук няколко страници. Ако дълбаем можем да стигнем до истини, които да ни разкрият наистина ужасна картина. Трябва ли да дълбаем тогава? Да! Такъв анализ е важен за всеки, който иска истинско съживяване. Това съживяване минава през трите така необходими стадия. Честен подход, осветяване, обясняване на миналото, адекватност за настоящето, които да освободят истинските Небесни мечти за бъдещето.

Какъв е изходния път?

Нека преди това се върнем за кратко в онова сиропиталище, за което споменах вече. По време на нашите посещения едно от момчетата обърна сърцето си към вярата в Господа. Младежът започна да прави трудни избори за вярата си, независимо, че продължаваше да живее в добре познатата среда на дома за отглеждане и възпитание на деца лишени от родителски грижи. Така се навърши времето да напусне дома.

Той трябваше да вземе решение дали да остане в селото, този добре познат и “сигурен” свят или да рискува и да последва посоката, която повярва, че Бог му дава. Тя беше той да прескочи границите на невъзможностите си и да се довери на Него. Той взе по-трудното решение: да застане твърдо срещу страховете си и да последва гласа на Господа. От тук нататък животът му се превърна в поредица от естествено-свръхестествени преживявания. Живот – приключение.

Защо разказвам всичко това? Защото вярвам, че това е и посоката на обществото – сирак. Посока на следване на гласа на Бога, а не този идващ от естеството на духовната болест – сирачество. Възможно е! Необходимо е!

Когато Бог види глад и жажда за Него, Той ще направи да бликнат извори, там където е било пустиня. Той има възможност да направи сърцето Си, сърцето на Бащата да се изяви там където е имало сирачество. Нещо повече – Той иска! Такъв е Той.

Той превръща реки в пустиня

и водни извори в суша,

плодоносна земя в солена пустош

поради нечестието на жителите й.

Превръща пустиня във водни езера,

и суха земя във водни извори;

и там заселва гладните,

за да си основат градове за живеене.

                                                                             (Псалм 107: 3)