„Кой е Левски?“ – попитаха едно тринадесетгодишно момиченце. „Не знам“, отговори то, без грам смущение и без нито капка срам. „Как така не знаеш?“ – удивиха се хората от това откровено невежество. Но следващите думи на малкото момиче бяха шокиращи. Думи, които не очакваш от дете на тази възраст и най-вече – отнасящи се за най-великия българин на всички времена, за един от нашите най-големи национални герои, за човека, пожертвал живота си за нашата свобода… „За пореден път ме питате кой е този тъпак Васил Левски. Пукнете бе, пукнете като него…“

Ако можеха за миг, за един кратичък миг да отворят очите си, затворени во веки веков, и да погледнат в какво сме превърнали ние техния идеал, чудя се… как ли ще се почувстват нашите герои? Какви ли чувства биха нахлули в сърцето на Левски, ако можеше да чуе жестоките и непросветени думи на това тринадесетгодишно детенце? Какви ли мисли биха изникнали в главата му, когато види своята мечта за „свята и чиста република“ разбита на хиляди парчета? Каква ли би била Ботевата реакция при гледката на някогашните и уж свободни роби, биващи по-поробени от всякога? Дали тези велики и непоколебими хора биха съжалили за своето самопожертвувание? Дали би възкликнал отново Ботев… „А вий… вий сте идиоти!“

Идиоти сме ний, прави биха били неговите думи. Ний сме идиоти, незнаещи как да се отнасят с най-голямата светиня на героите – свободата. Неспособни сме ние да я оценим, да я използваме правилно. За близо век и половина не се научихме, уви, как да бъдем свободни. Подариха ни крила, бели крила, обагрени в червено от кръвта на бойците, а ние какво ли направихме с тези крила? Вместо да полетим, продължихме да лазим, да пълзим на колене… Умряха хиляди за наш’та свобода, жертваха живота си, за да не тегне над нас тежкият хомот на черното и мъчително робство, а ние все още го носим този хомот доброволно. Отключиха сърцатите юнаци робските вериги с кървав ключ, а ние все ги влачим след себе си. Свободни сме ние, ала не усетихме свободни сърцата си… И тая подарена свобода я използваме грешно…

Спиш ли, бе народе? Не е ли време най-сетне да се събудиш от този дълбок зимен сън, от своята непросветеност? Не дойде ли най-сетне моментът да захвърлиш оковите? Народ без идеал… какъв народ е? Къде е твоят идеал, българино? Защо не научи децата си да се възхищават на историята, на героизма и на саможертвата? Защо не научи децата си да следват достойния пример на Левски, Ботев, Бенковски…? Защо сам ти не се поучи от тях? Защо позволи, българино, децата ти да не знаят, да не помнят героите на България? Защо ги остави да бъдат забравени…

И защо продължаваш да стискаш зъби, да мълчиш, да трепериш? Нали те освободиха, дадоха ти даром свободата преди 135 години, а ти пак робуваш и търпиш… Вярваш ли, българино, че си свободен? Нека ти кажа: не си. Живееш в страдания и лишения, а мълчиш. Не ти ли тежи вече мълчанието? Не ти ли омръзна вече бездействието? Няма ли най-сетне да направиш нещо ЗА и СЪС своята свобода…?

Събуди се най-накрая, народе! Ние, хората, имаме силата да променяме, да подобряваме света, в който живеем, и тази сила се крие вътре в самите нас. Заедно, с общи усилия, бихме могли да сбъднем мечтата на Левски. Когато помислим за общото благо, а не само за собствените си интереси, и когато се обединим около един общ идеал, тогава утопията ще се превърне в реалност. Заедно можем да спасим потъващата ни държава, да я изтеглим от миризливото блато. Ще спрат да ни гледат присмехулно и с недоверие. Ще изтрием петната от облика на родината… Ще се гордеят с нас и Левски, и Ботев, и всички знайни и незнайни герои, загинали за нашата свобода. И тогава ще разперим ние крилете си, ще полетим… Ще разберем що е то да бъдеш свободен.