„Тя ти е сестра, работата ти е да я мразиш” - как ви звучи това? Може би познато? Но наистина ли мразим сестрите и братята си или просто понякога те ни довеждат до състояние, в което си въобразяваме това?

 Всъщност повечето хора  не сме способни да мразим онези, в чиито вени тече нашата кръв. Макар сестрите и братята ни да ни изкарват извън кожата ни с техните глупости и не съвсем уместни закачки, макар винаги да правят точно това, което не искаме, „омраза” е твърде преувеличено. Чувството на гняв, което ни изпълва, ни предизвиква да ги нараняваме и обиждаме, но след като се успокоим, съвестта започва да ни гризе и съжаляваме за грубите думи.

   „Мразя те!” - аз никога не съм го казвала на сестра си, колкото и ядосана да съм била. Не мисля, че бих могла да я мразя истински, каквото и да направи. Вбесявам се, когато нарочно се бави, вика ми и ми се кара (нищо, че е по- малка с 5 години от мен), но освен обикновените грубости или някой шамар (не я съжалявайте, в повечето случаи тя ме удря първа или си отмъщава жестоко), не съм способна на повече. Не искам и да бъда. Понякога опитвам да бъда добра с нея, за да не се караме, защото след всяка караница се чувствам зле и някак... виновна, но явно това вече ни е навик. Трудно е да се откажеш от навиците си, а в този случай е може би невъзможно. Чудя се дали да се кара с мен не ù прави удоволствие? Дали не съм ù смешна, когато ù викам? Не зная, пък и едва ли ще разбера някога. Зная само, че ние двете, както и много други сестри и братя по света, не можем да се мразим, колкото и да се караме, с каквито и обиди да се наричаме. Думите ни не са предизвикани от омраза, а от гняв. Не е възможно да бъде от друго. Сестринската любов е може би най-силната (след тази между родител и дете), най-искрената и постоянната. И може би е обич, която е трудно да бъде показана, особено ако едната сестра е малка и упорита. Личи най-много в трудни моменти, защото тогава си позволяваме да я покажем. Спомням си много ясно как наскоро бях наранила крака си и сестра ми беше грижовна и мила, дори не се скарахме в продължение на цял час (постижение!). Аз опитвам винаги да ù помагам и да не ù се карам, да премълчавам и да преглъщам обидните думи, но понякога просто не се получава. Лази ми по нервите и това е. И все пак съм горда, че имам сестра и че Точно ТЯ ми е сестра, въпреки всичките ù недостатъци и въпреки че винаги знае как да ме вбеси. Когато я няма за по-дълъг период от време, започват да ми липсват непрестанните ни караници, макар че, когато се караме, ми е гадно. Липсва ми, че няма кой да скача по леглото ми, точно когато съм го оправила. Липсва ми, че няма кой да разхвърля след мен, когато почиствам. Липсва ми дори това, че няма кой да оставя боклуците си навсякъде и естествено аз трябва да минавам да ги събирам. Липсва ми, че няма кой да загася лампата, докато съм в банята и още хиляди, хиляди неща, които сестра ми прави. Сигурна съм, че без нея животът ми ще бъде много по- различен и скучен, дори не искам да си го представям. Обичам я още от бебе, едно пухкаво мъниче, и ще продължавам да я обичам, въпреки лудориите ù.  Тя е Моята сестра, за която ще дам и последния си залък и с която винаги ще се карам.

 Обичайте братята и сестрите си, нищо, че ви ядосват. Работата ни не е да ги мразим, а да ги обичаме. Ние не сме способни да ги мразим, сигурна съм в това. Карайте се, бийте се, но се обичайте! Защото братята и сестрите ни са тези, които правят скучното ни ежедневие различно и забавно с техните глупости и караници.