Училище с отворени врати

Най-после, след тридесет часа друсане,  сме  на паркинга в Цюрих. През време на  цялото пътуване една смугла сънародничка ме питаше:

  - Кога ще стигнем   спирката   "Цюре?” .

Отговарям й вежливо, че ще я събудя след  границата с Швейцария. Но тя продължава да упорства:

-          Аз няма да слазям на Швайцариуатаа, како. Трябва ми спирката „Цюре”.

     Свалихме „каката”  благополучно. Прехвърляме се на влака-стрела до Ветцикон, оттам  - още няколко минути с автобуса до Адетсвил. Колко поразително чисти превозни средства!  Не че критикувам нашите... Посреща ни Анне-Катрин Шмид - мениджър на института „Св. Михаел”.  ЛИЧНОСТ. Носи в себе си цялата информация на „божествените светове”, кодирана в думичката „АН-гел”.  В прозрачните  й сини очи напира откровеността на  една  самоуверена блондинка на средна възраст,  с добро самочувствие и прецизни жестове зад  волана. Премята връзката на белия си  панталон небрежно, почти по мъжки , но с много устрем... и оправя  блузата с гол гръб... все пак по женски. Интересна дама. Жената в бяло. Майката на двегодишния Морис с пясъчнорусите косички. Като героиня от роман на Нора Робъртс или Даниел Стийл. За съжаление вече нямам време да  чета тези писателки. Първата среща с фрау Шмид  шокира с откритието за нещо непознато, не съвсем срещано, неразгадано. Като че ли не е от този свят. А като я видиш как простира детските дрешки , просто забравяш какво си си помислил. Скрита амбициозност  под пласт от желязна воля и привлекателност. Опасна комбинация. Да му мислят мъжете. Какво съм се заплеснала  с анализи за излъчването на жените...?

        Домакинята е любезна и делова. Завеждат ни в „детската къща”, където ще нощуваме, а после и в „горската” (Валдхаус - 5 и 3), където ще се храним с новите ни семейства. Посрещат ни Агнес (унгарка) и Хилел (евреин) - социалните родители  на 6  момчета от 13 до 17 години. На втория етаж  живеят Мартин(германец)  и Марги (латвийка) с техните 6 момчета.  Хей-хоп!  Попаднали сме в мъжкото крило. Дамите са на съседния хълм. А това всъщност е пансионът към училището. Децата престояват тук от понеделник до петък. Няма глезене при мама. Спартански режим. Спагети и марули. Полента и кълнове. Никакви вафли и мазни хамбургери. Здравословното хранене е издигнато в култ. Няма нито  едно дете със затлъстяване. Трябва да оставя тук за определено време щерка ми Сабина.

На  следващата сутрин  след закуска  виждам как всички ученици  по 20 минути обикалят с велосипедите си  алеите покрай сградите на училищния корпус. Тук спортът е на пиедестал. А това трябва да е физзарядката за деня. Учебната седмица се открива  с утринен концерт в залата на института „Св. Михаел” в  Адетсвил. После започва общият за всички  учители и ученици час по хорово пеене. Изпълнявам си на прима виста нотите с тиролското „ой-ла-ри-ла–ри”. Диригентката Юлия Шубринг ме поглежда с интерес. Откъде да знае, че родителите ми са ме „захвърлили” в оркестъра още на 10 години.

              Отиваме в класните си стаи. Интериорът е перфектен, преобладава дървения материал. В стаята има неописуема свежест  с дъх на бор и мед. Всичко е подредено. Столовете - надписани. Има кухненско обзавеждане и мивка, кът за хранене. Сякаш сме се пренесли с машината на времето в друг свят. Колко интересно място! Приказен  „замък” на върха на планината. Хиляда метра над морското равнище. Борове, падащи шишарки, птича песен, а по-надолу по ливадите – пасящи крави. Неотразима зеленина. „Замъкът” е централната административна сграда на института „Св. Михаел”. Имотът е частна собственост на родителите на Анне-Катрин Шмид.  До него има допълнителни постройки - детска градина, училищен блок,  защитени жилища, физкултурен салон, опитно поле, плувен басейн, игрище... и много  ПРОСТОР,  и много  цветя.

Училище като всяко друго по земното кълбо, но не съвсем. Тук се обучават деца с увреждания, девиантно поведение и затруднена социална адаптация, ученици с чужд етнос (от Конго, Етиопия, Мароко, Косово, Хърватска, Италия, Франция...). Многоезично преподаване и общуване на доста езици? Това не впечатлява никого. Преподавателският екип е също смес от различни националности. Артър е англичанин, а Мириам - еврейка. Всички са добре приети и еднакво значими за  групата. УЧИЛИЩЕТО Е С ОТВОРЕНИ ВРАТИ!  Наистина нищо не се заключва.

Изпълнението  на цигулка за добро утро  е  ежедневие. Заниманията в ученическия оркестър са  истинско  предизвикателно преживяване. С музика завършва в 17.00 и учебният  ден. В средата на първия час (епоха) за отмора се включват мелодии на блокфлейта , последвани от  15 минутна   дръм-терапия с тарамбуки и други ударни инструменти. Страхотно. „Кръстосвам” ритъма срещу групата и се радвам като дете на първия си бал. Ето как се постига релакс. Разбирам защо има спокойствие в класните стаи  и  цивилизовано поведение. След сутрешните позитивни мисли учениците са в добра кондиция за възприемане на учебното  съдържание. Фрау Катрин Витцих е постигнала феноменални резултати по отношение на добрата дисциплина и владеенето на  класа си. Всяка сутрин под  датата тя грижливо записва графика за индивидуални терапии на учениците си . Психо-, лого-, трудо-, арт-, музико- и физиотерапия се прилагат с всеки ученик индивидуално. Посещавам кабинетите по шпрахгешталтунг терапи (на Доменика Майер) , музикотерапия на Юлия Шубринг и стаята за масаж с благовонни масла. В училището има 2 деца в инвалидни колички  и още 8 с по-тежки заболявания (като епилепсия и аутизъм) - за всяко от  тях се грижи персонален  ресурсен учител (вътре в класната стая) и социален асистент (в горската къща).  Независимо от заболяванията им тези деца също се водят на концерти и излети  в планината винаги заедно с останалите. Като  точен диригент фрау Витцих напомня на всеки ученик  в кой кабинет за индивидуална работа  и в колко часа  трябва да отиде.

Преподаване на  литература. Изучава се легендата за Юлий Цезар. Учителката оживява словото с жестове и картини. В почивката  слушаме  канон на три езика, изпълнен последователно. Следва геометрия. Дефиницията е написана на дъската ръкописно и печатно: „Das Wort Medium stammt…”. Учениците преписват в тетрадки, чиито редове са в три цвята. В паузата Катрин ме завежда в учителската стая и ми показва библиотеката. А после в часа по труд и творчество ги учат да измерват и съпоставят, като манипулират с предмети и... въображение. “Ich bin fertig” („Аз съм готов”  -  бърза Симон). Той е хиперактивен и бързо се уморява. Тъче на станчето покривка за маса и пропуска нишките. Осъзнава грешката си и се ядосва. За къде бързаш, момче? За басейна естествено.Чудя се – защо и ние не си пазим занаятите? Раклата на баба с ленените ризи  и совалките стоят на тавана. Нашите тийнейджъри пушат и пият/бият от безделие... от липсата на креативни дейности, които да  ги увлекат като личности и да ангажират излишната им енергия. В края на часа Симон ме вика при своето произведение, от другата страна Юлия и Никола бързат да ми покажат какво са направили.

Реших да помогна на Моника да си допише текста в междучасието. Срязаха ме - невъзможно е! Паузата е време за зърнена бисквита с ябълка и игра с топката на двора. Стоп. Почивка.

Massenmedien... Учениците четат написаното на дъската, а „мнимата журналистка” Витцих ги интервюира. Да, но за награда след добрите отговори сме на разходка в планината. За къпини. Кога за последен път съм  била в гора?  Берем плодовете с носталгични спомени от детството и се опознаваме едновременно. Катрин се старае да ми говори повече на английски. Прибираме се късно следобед и изваждаме кантарчето, за да претеглим „улова” на всеки поотделно. „Препишете рецептата за мармалад!” Ммм, вкусни занимания.

Час по художествена евритимя. Асистирам на Надина. Направлявам стъпките й. Валентина Дуплер (украинка) изпълнява поредния валс на рояла. Среща с възвишеното преди поправката на сгрешени текстове  и граматически упражнения.

Похапваме торта за седемнадесетия рожден ден на Юлия. Подарявам й кукла-сувенир.  А следобед - разходка до водопада. Магнетично! Водата се разпръсква на безброй капчици и се превръща в многоцветие от слънчевите лъчи. Децата се търкалят в бухналата  дъга-пяна и се смеят щастливо. Пълен релакс и радостни викове.

Свирим на китара с Доминик, а с Никола - на флейта. Момчетата напредват. Изнасям и първия си урок по изкуство. Започвам с „Даньова мама”, преминавам бързо през историята за  българската роза, изпяваме  фолклорен канон и  акцентирам върху българското знаме. После изложба на картините и преглед на забележителностите в България на лаптопа.

В събота посещаваме  Hof Oberdorf.  Там учениците се запознават с възможностите за професионална реализация след завършване на училище.

Приятелката  ми получава  тежка  бъбречна криза и аз съм изправена пред предизвикателството да снемам анамнеза и да превеждам на д-р Рафаел Марми. Леге-артис! Пет минути разговор, още 5 за системата и край на двучасовите кошмарни болки. Добре, че имахме международна застраховка. Но очевидно е, че тук медицинското обслужване е многократно по-добре организирано от нашето. Прибираме диска с резултата  от компютърната графия. Подарък за българския му колега доктор Иванов.

Третата  седмица съм  на посещение в класа на Йоханес Шад при по-малките ученици. Учителят пише по гръбчетата  на децата, а те отгатват буквата или цифрата. Броим по двойки, тройки и петици  с удряне, пляскане, кръстосване на пръчки и  ръце.  Това е ритмична подготовка за изучаване на таблично умножение. Започваме новата пиеса.”Ich bin euer Konig”.  Декорът е нарисуван на дъската. Правя музикалното оформление и включваме един английски танц. Децата са възторжени от своите нови роли.

Ева ни води на кафе в Баома с автомобила си.  А  Адам ни показва как се прави истинска къща от тухли и цимент в класната стая. Саломе е изпълнителна ученичка, а Сара е добра асистентка. Много библейско стана, нали?  Така е във Валдорфските учебни заведения.  Изнасяме самостоятелен концерт (вечерен) с произведения за пиано, детски песни и  български фолклорни танци. Българската фрау Маргаритка Йорданова  показва танцовите стъпки. Включваме и учениците. Атмосферата става работна. Правя канони с публиката и се получава малко  тържество. На песента „Карнавал” раздаваме маски, а на „Тон-бонбон”  ги „замеряме” с бонбони. Завършваме с  „Приятели” и високо вдигнати ръце всички на сцената...

С приятели, които ти помагат, които крачат с тебе в студ и в жар, затуй единствено на тях приляга, най-хубавата думичка „другар”.

След концерта отново ни водят на почерпка в близкия град Пфефикон. Пием местното питие - бира със спрайт и ядем плодова салата. Страхотна комбинация!

Посетени сме от организаторката на семинара  по антропософска лечебна педагогика и социална терапия госпожа Едит Моор-Василев  и нейния съпруг Слави Василев. Съвместен обяд с Анне-Катрин Шмид и отново разходка в планината. Езерото Гларнерленд е обвито в мъгла. Започва да ми звучи метафизичната вагнерова тема от „Танхойзер”. Разбирам  как е бил вдъхновен да я напише. Тук цялата природа звучи! Продължаваме разходката с Мартин Боос  (виолончелист) и той се извинява, че започва да вали. А аз „изтърсвам” без връзка: „ Супергледка! Водата вае спомени, в нея се съдържа  невероятна информация. Започвам да си спомням...” Той отвръща недоумяващо: „Много е философско, не разбирам какво имаш предвид.” А аз си продължавам по своему, давайки му да осъзнае, че се движа по неизвървяната пътека на душата си и не е необходимо другите да разбират това. Божествена е Швейцария през лятото!  При  следващата разходка Мартин ни покачва на най-високата кула, за да наблюдаваме местността отгоре  и да си „спомняме”. Но денят е безумно слънчев и това ме настройва на друга вълна.Тригодишната Елена и четиригодишният Симон уверено крачат с баща си.  Тези деца са по-издръжливи и от алпинисти. От люлката ли ги тренират? Бързаме да се върнем в нашия замък сред гората. Излизам от банята и виждам до прозореца „воайор с коса  в ръка” сред ливадата. Хей-хоп!

Спъвам се  и падам на стъпалата с купа черноморски миди в ръцете. Надина се навежда да ги събере и ме целува по удареното коляно. Трогателно го прави, с цялата си обич.

Цяла сутрин, вече втори час  Джорди стои на прозореца, за да ни изпрати. Моето черно приятелче маха с ръце! Тими  си намества очилата.  Той е едно сладко първолаче. (Ich bin grosse Schuler) Колко ще ми липсват всички! Влизам в класните стаи  и слагам по  една курабийка и парченце шоколад  на чиновете за всяко дете.

Поглеждам получените подаръци и между енциклопедията и  декоративните свещи откривам колекция с дискове от любимата ми музика. Изненада. Дали някой е изследвал интересите ми в интернет или  просто предчувствие?... Пътеката на душата все още не е извървяна, за да зная.

 Колко е интересно в това училище с отворени врати!