Всеки е израснал със своите герои и идоли за подражание, били те карикатури от шарен комикс или реални личности от шоубизнеса и спорта. Всеки от тези герои носи маска, била тя видима или не и ние взимаме тази чужда маска и я превръщаме в наша самоличност. Криейки се от света, сякаш се срамуваме от нещо. А нима няма с какво да се гордеем? Трябва ли да мечтаем да бъдем някой друг, да бъдем „втора ръка герой”.

Формулата на успеха е различна за всеки човек. Но е много по-лесно да следваме вече отъпкана пътека вместо да проправим своя, от първа ръка. Звездите на деня, които за жалост можем да видим навсякъде по улиците, окарикатурени от лоши имитатори и превърнати от възхищение в посмешище. КОЛКО трябва да си зле, за да не можеш да прерисуваш един тъпоъгълник? Мястото на екстравагантните облекла и прически е на сцената, затова се казват „сценични”, а не във всекидневието по улиците. Които са като цирков парад - шарен, жив, весел и СМЕШЕН, нереален! Клоуни без червени носове заливат улиците, заведенията и обществено-културните обекти. Арени на глупоста, където колкото по-смешно и глупаво изглеждаш толкова „по-герой” се чувстваш. Реалност, в която значенията на думите „различен” и „комичен” вече не са толкова различни, а по скоро две думи за едно и също явление - ПАРОНИМ НА СИНОНИМА. Но най-лошото е, че това все повече се превръща в ежедневие или може би в задължение. И на никой не му прави впечатление проблемът, който представлява загубата на личноста, скрита под дрехи и прическа - скритият израз на емоциите на един луд клоун, искащ малко внимание и любов.

Нима вече свикнахме да сме заобиколени от цирк? Не! Аз не сам дресьор и отказвам да го приема. Затова ще „изходя” каквото мисля върху този лист хартия. Модерните зомбита заливат живота ни като една претопена маса, като един пълнеж , като грозен пейзаж. Сблъсъкът между култура и простотия или може би и двете накуп, в казан с малко подправки и точна доза лицемерие. Втора ръка хора, „втора ръка герои”, трета ръка общество а после отречете, че сме част от третия свят. „Едната ръка бие другата, а двете лицето” и ето ти модерно общество... Самонаказваме се всеки ден сякаш сме виновни за нещо. Ами да, виновни сме, че толерираме простотията и комплексите си, и ги превръщаме в начин на живот. Различните субкултури се вливат в една и съща чаша, а тя не прелива, сякаш е бездънна или по скоро пробита - втора ръка чаша. Всеки герой си има слабо място, което да му напомня че е човек като всички останали и копирайки неговата идентичност, копираме и слабите му места. Но незнайно защо „втора ръка героите” си мислят, че нямат слаби места и са нещо повече от всички останали, само защото виждат в огледалото една размита човешка пародия.

„Има три вида хора - част от проблема, част от пейзажа и част от решението!” И накрая - няма герой, който да е такъв в очите на всички.