busybee (Аз)
12 50
Apr 28, 2007, 10:48 PM

….вътре някъде дълбоко в тебе и винаги оставаш сам… 

  Podcasts
2729 0 4
2 мин reading

... вътре, някъде дълбоко в тебе, и винаги оставаш сам...

 

           Странно е с колко неща се разделяме в живота си. На някои просто обръщаме гръб, а други се опитваме да задържим с последни сили, с цената на това, в което вярваме, с цената на достойнството си, на самите себе си. А те изтичат през пръстите ни като самия живот. Бях чела преди в една книга на Майкъл Конъли, ако не се лъжа, че нещата в сърцето са неизброими. И не знам защо, но винаги свързвам тези думи с едни други - "Единствената любов, която пазим, е тази, която сме изгубили". И всичко става толкова тъжно, толкова мрачно. Понякога се чудим защо всъщност сме тези, които сме. Просто се събуждаме един ден и разбираме, че не сме вече тези, които искаме. И болката от това толкова силно ни наранява, че изпитваме физическа болка. Това доказва, че душата управлява всичко. Но в този момент тя е слаба, разрушена, разпиляна. Разделили сме се с толкова неща и сме толкова далеч от всичко. И колкото и да се опитваме "да се върнем", продължаваме "вътре някъде дълбоко в тебе, и винаги оставаш сам" (както пее Милена в "Истина").
           Животът просто оставя празнини, които ние не можем да запълним. Има толкова прогнили, толкова разбити същности, толкова много "това, което бях вчера, е това, което мечтая да бъда през времето, когато копнеех да бъда такъв, какъвто съм сега".

           Толкова много неща си отиват от нас. Толкова болезнено истинно става всичко, когато осъзнаем, че дори най-силните, искрени, красиви, безценни чувства, които сме имали, са останали далеч назад. Дали времето наистина лекува и заличава всичко или просто потушава болката, но не заличава усещането, че някога сме чувствали, че някога душата ни е била жива? Има неща, които времето в цялата си безкрайност и неуморимост не може да победи. Защото душата е безвременна. И точно когато решим, че сме превъзмогнали всичко, че сме се справили с всичко, което искаме да забравим, точно тогава нещо се случва, някой спомен протяга ръка от миналото и ние сме изцяло безпомощни да се противопоставим. Той ни връхлита, когато най-малко го очакваме. Идва в най-непредвидимия образ - на падащо есенно листо, на полъх от парфюм, на тъжна песен, на детски смях, на тъга по самия него, която се обажда в нас, защото толкова силно се опитваме да я заглушим. Цялата ни увереност се стопява и то не като лед на слънце или като масло в горещ тиган, а като самите нас. Защото човек е сто пъти по-силен отколкото смята, че е, но е хиляди пъти по-слаб, отколкото вярва. И един спомен, един шепот се превръща в рана.

© Аз All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • "Защото човек е сто пъти по-силен отколкото смята, че е, но е хиляди пъти по-слаб, отколкото вярва" - красиво, но тъжно...
    харесва ми това, което си написала 6 от мен въпреки че повече ми прилича на есе от колкото на статия
  • хубава статия 6 от мен
  • харесва ми..
  • Милена, "това, което не е успяло да ни убие, ни прави по-силни". Човекът е създаден да иска, да се стреми и да не е доволен на това, което има. Това е и живецът на прогреса. Много пъти не оценяваме даденото ни, защото сме заети да искаме още и друго, но затова пък много добре ни се отдава да живеем със спомените си и защо е станало така, а не иначе...Не е нужно. Самосъжалението не води до нищо добро. Така е трябвало да стане - така е станало! Смело напред и родени сме за да живеем, а не за да съществуваме. Това е добре по-честичко да си го спомняме. Поздрав !
Random works
: ??:??