"Поеты ходят пятками по лезвию ножа -

                                                                      и режут в кровь свои босые души!"

  Рядко чета вестници, но неотдавна в ръцете ми попадна един брой на вестник "Стандарт" с цели две статии в него, на две съседни страници, които привлякоха вниманието ми. Едната беше за второто поред гостуване на "Металика" в България, което предстои през лятото на тази година. В другата неотразимият Дончо Цончев изразяваше свои мисли за поетите на България. Наглед, никаква връзка между двете статии, но като помисли човек - представял ли си е някой в мрачните времена преди "промяната", че неподражаемата метъл банда може свободно да прави концерти у нас?! А сега, сега са уж други времената, и за поетите... Четейки статията за поетите, кой знае защо, се сетих за песента на Емил Димитров, по текст на Иля Велчев "Ако си дал". Пуснах си я, а вечерта я чух отново, вярно не в оригинал каквато я харесвам, в предаването по bTV "Великолепната шесторка", направено с цел събиране на средства за децата в Могилино. Тогава се оформи в ума ми идеята да напиша стих за поетите на България, за онези - големите творци, истинските таланти, потомците на Ботев и Смирненски. После си помислих, че няма да ми стигнат римите, и е по-добре да пиша в проза... Жестока проза, в която открай време са принудени да оцеляват артистичните им души, доброволно подложени на публична дисекция пред нас.

  Животът на всички тях, по правило завършва трагично. Ботев е пронизан от случаен куршум в подножието на връх Вола. Смирненски, лишен от храна и лекарства, издъхва от туберколоза по време на Деветоюнския преврат, ненавършил 25 години. Доста по-късно, но през останалата вече далеч зад нас 1979 г., какво ли е накарало незабравимата бургаска поетеса Петя Дубарова внезапно да си тръгне от този свят, посягайки на едва разцъфтяващия си живот?... Други бяха времената тогава, преди "промяната", и не само в България. Следеше се всичко написано, и при най-малкото съмнение за "неудобност", съмнителното произведение и авторът му, биваха забранявани:

 "На слово "длинношеее" в конце пришлось три "е",-

  Укротит поэта! - вывод ясен.

  И нож в него - но счастлив он висеть на острие,

  зарезанный за то, что был опасен!"

  В нашата съвременност вече, ранимият и едновременно мъжествен Дамян Дамянов беше пример за силен дух и нравствен подвиг. Преодолявайки цялото си лично страдание, остави след себе си невероятно изящни и темпераментни стихове. Младата поетеса от Бургас Петя Дубарова беше любимка на още един бургаски поет - Христо Фотев. За него си спомням съвсем ясно, как угасна като свещица, изживявайки в убийствена мизерия последните си дни. Беше не толкова отдавна - през 2002 г. - вече 13 години!, след "промяната". Спомням си как го показваха по телевизията като жива реликва - болен и изпит, с мизерна пенсия, забравен от обществото. Колко голям трябва да е човек, за да не загуби в страданието и тревогата присъствие на духа, жаждата си за красота и вдъхновението си?

  През пролетта на 2005 г., шест години след прекаран мозъчен инсулт, се пренесе в отвъдното и "славеят" на България - Емил Димитров. До него в последните му дни, единствена беше неотлъчно бившата му съпруга... Различни са житейските съдби на поетите, но краят им поразително и ужасяващо си прилича - обречени на мизерия, почти забравени от всички, показвани понякога като живи реликви, без на някой да му дойде наум, че са на границата на оцеляването си. Мисля си, че цялото ни общество е длъжник на поетите. Нямаме оправдание сега за такова отношение. Излишни са красивите думи и гръмките фрази само на погребенията им, понеже тогава те няма как да ги чуят. Всички те, поетите на България, винаги безрезервно, с цялото си сърце, са вярвали в доброто при хората.

                                                        Цитатите в текста са от стихотворението 
                                                          "О фатальных датах и цифрах" на Владимир Висоцки, 
                                                            с посвещение: "Моим друзьям-поэтам"