Настига ни бурята в лятната вечер - 
решителни облаци, пестници от вятър - 
две последни минути, преди да усетим 
как стопява се крехката мисъл за бягство. 

И тръгват на капките първите кълнове, 
мълчи хоризонтът, затиснат от тътена 
и слуша как някъде търкалят се мълнии - 
далече, далече - до синя безпътица. 

Връхлита ни бурята и няма спасение 
от нейните вечни солени милувки. 
Сурова любовница, ясно знамение 
от какво сме направени и колко ли струваме. 

Завърта ни вихър от минали лудости, 
събаря ни шапките, търкулва ни весело - 
каквото намерихме - пак е изгубено, 
каквото делихме - отново е смесено. 

Умират мечти, отмаляват желания. 
Нагълтани с въздух, олекнали в ставите, 
с присвити очи и отворени рани - 
притихваме, вкопчени в свойто оставане. 

И търсим душа - вместо нас да остане, 
вместо нас да заплаче и по нас да извика. 
Само някъде там капки, блясък и вятър 
стриват птици на крясък и ридаят във стихове. 

Но дъждът се протегна към нови пространства, 
усмихна се бурята - и вече изглежда, 
че нашият страх е родилно очакване, 
а нейната ярост е всъщност надежда. 

Отиде си вятърът, понесъл хоругвите 
към други лета и към други неверници, 
а ние оставаме тук да тъгуваме 
по своята буря. А небето ни - черно.