Ако моята китара
плаче сладко,
тази вечер не е вечерта,
в която да се виждат хора.
И игрите на улицата,
които са заключени
вътре в гърдите ми
искам да си спомня.
Аз мисля за един балкон
изложен на слънцето
през един августовски ден.
Велосипедите на брега на морето,
а Аньезе ми говореше
на парещия пясък
и аз, не знам защо,
не я забравих..
Тя ми разказваше
това, което хората
казвали за нейното тяло
с лошотия или весело
и аз изпитвам пак
нещата, които изпитвах тогава.
Не съм разбрал още дали е ревност
или съм пленник
на това черно небе
и на един спомен,
който ме измъчва,
и ако продължавам да пия
моите нечисти напитки
истината е, че онези дни
не съм ги забравил.
Излезе малко слънце
от това черно небе.
Зимата в града
прилича на чужденец.
Аньезе, сладка Аньезе
с цвят на шоколад,
сега като си помисля
(разбирам че) никога не те целунах.
Карам велосипеда си
за да се чувствам жив
в пет часа сутринта
с мъгла в дробовете,
но вече я няма Аньезе,
седнала на рамката
да пее песни.