http://vbox7.com/play:bb81ff7b 

Мило дневниче,

вече е есен.

Не съм ти писала от осемгодишна, откакто Васко (момчето от първия етаж) ми изкрещя в лицето, че не ме обича. Да знаеш сега съм порастнала много. Не ми е нужно да се протягам, за да стигна небето.

Преместих се да живея при танцьорките. Защото при нашите е болезнено скучно. Все плямпат разни неща, дето не разбирам.

Но... сега съм щастлива. Да знаеш само колко съм свободна! Тук ми е мястото. Живота. Мислите. Сърцето. Всичко.

Красиво е нали?

Навсякъде има жълто-червени тела на полу-мъртви танцьорки от вчерашния листопад. Скоро ще изгубят цвета си, но аз ще ги гледам, докато заспя. Ще заспя както вчера - с отворени очи. И ще ги сънувам. Ще бъдат много, много чисти. И тихи... Рисувайки бледи спирали във влажния въздух, ще се целуват и ще си шепнат нещо като за "Сбогом" по пътя към Земята и нещо като "Здравей" по пътя към Звездите. Каква невероятна смърт...

Дневниче, ще ми се някой път да ги погледаме заедно. Другата есен може би. (Защото те танцуват само веднъж.) Тогава ще бъдем аз и ти, и чаша горещ шоколад, изпит наполовина. (С недоизпитата част ще ги подмамим да потанцуват още малко. Как им е хубаво, когато се губят сред сладките шоколадови пари...) Когато легнат бездиханни, ще ти е малко тъжно. (Знаеш, няма никога повече да се събудят) И ще чакаш следващите - още по неустоими и възхитителни - с неистова жажда за докосване. Тяхното докосване.

Утехата, дневниче, винаги е била в спомена.

След всеки листопад си спомям.

Е, довиждане, мило дневниче.

След малко ще долети вятъра. Ще те понесе далеч, далеч от тук.

Аз няма да тръгна към вкъщи.

Никога няма да си ида от тук.

Издишам тежко. (с лека предпоставка за един вечен есенен сън )