Слънчогледи

Ах, ето де ме ти изведе, 
ти, който нявга властно обеща 
на мойта гордост - вихрени победи 
и жар всерадостна на любовта.

Скърбя в градини глъхнали и бледи, 
обител на покрусена мечта. 
Аз чувам тиха жал по утринта 
на слънце невидели слънчогледи.

Кому бе нужна моята съблазън? 
Защо съм обнищен, защо наказан - 
не знам. Неведа черна заслони

бездънното небе на мойто Време 
и то ми праща днес нощи и дни, 
които само Тя ще ми отнеме.

                                                       Димчо Дебелянов