* * *
Увиснал сърп стоманен-
острие със форма на луна
нашепва с нечий глас омаен,
какво забравила е тя.
Нощта поема в свойта паст
всеки знак на бледа светлина;
нашепва всеки малък ужас, скрит зад някой храст,
какво забравила е тя.
Последвал миг нетраен
запалва огън в пусти небеса.
Светло е.Нашепва нечий глас потаен,
какво забравила е тя.
Летят години, векове, епохи...
Земя-море, море като земя;
Нашепва пак гласът незнаейки умора,
какво забравила е тя.
А той я чака, там,
Или изгаря, или острие разкъсва пак плътта...
И ще остане вероятно вечно сам-
Шепнейки- „забравила е тя...”
© Ия All rights reserved.
