* * *

Сезонът отмина,
почти месец измина,
откакто ме остави,
съвсем ме забрави.

Мисли изплуваха,
спомени бушуваха,
за отминалите дни,
бяхме един на друг - скъпи.

Какво да мисля аз,
не искам вече да стоя пред вас,
какво да чувствам,
в нощта вече сам препускам.

Не вярвах,че ще бъдеш ти
мъката,която ще ми причини
Но бях сигурен в едно,
че ти си моето липсващо звено.

Душата ти бе чиста и красива,
с букет от цветя бе я свила.
Но не какви,а рози
красиви,но бодливи.

Предпазливо движех се между тях,
изпадах често в несвяст,
от аромата им ухаен
или бодилът им потаен.

Твърде навътре навлязах,
и храста премазах,
опитах се да го възстановя,
но се чу рева.

Плачът на раненото сърце,
ридането като на дете,
постъпиха ми в главата
и разрушиха земята.

На нея бях стъпил,
напред се бях запътил,
но ето че пропаднах,
и в безсъзнание изпаднах.

Когато се свестих
спомените си избих
разбрах,че съм виновен
и съм бил отровен.

Отровен с обич мила,
която болка ми е причинила,
лек за нея няма
и никога не ще я забравя!