?
Как бързо нижат се дните,
помитайки всичко със тях,
надежди,любови отлитат,
остава след тях само прах.
Колко трепети,болки,желания,
чувства,мечти и дела
отлитат и само страдания
забиват се като стрела...
Тъгувам за моменти прекрасни,
прекарани с хора любими,
помня ги толкова ясно,
но далече са те със години.
Защо тъй жестоко е времето,
защо ли постъпва така?
На старостта само бремето
оставя да носим с тъга.
Уж бавно се движат годините,
уж времето било пред нас,
както цветята в градините
увяхваме час подир час.
Не ща да живея безкрайно,
не искам аз много неща,
искам само по-бавно
да се нижат деня и нощта,
да си живея спокойно,
обмисляьйки всеки момент
и като птиците волно
да бъда с човека до мен.
Нека не губиме време,
нека да го оценим,
нека задружно живееме,
без да си тежко мъстим.
Дните отнемат ни всичко,
оставят обаче следи
и ни е толкова тежко
и със сълзи на очи
чудим се как да ги върнем
прекрасните ,хубави дни,
човека любим да прегърнем,
потънали в блян и мечти.
Ала отлита то-времето,
не пита дали те боли
и на старостта само бремето
ще остане и ще ни тежи...
© Мариана Димитрова All rights reserved.
