* * *
В тихи прашни листове заспивам всеки път.
Те за мен по-скъпи са и от роден кът,
защото на воля тичам сред пулсиращите редове
от думи.Потъвам в дълбините на книжно трепетно море
и чувам в просъница как отчаян стих зове
ме да го спася, за да не умре.
Изчезвам в тъмнината на мастилото
и в белотата девствена на листа.
А сърцето ми - невинно, милото
ридае в прозрачна прах и светла самота.
Тогава аз протягам двете си ръце, окървавени
прегръщам моя стих: "Вече не ще бъдем разделени!
Аз сред мъртви думи те открих.
Не бой се!Завинаги те спасих!"
-шептя в трепет и захлас,
щасливо се усмихвам аз.
Знам че няма по-доволна от мен,
щом стихът ми изгубен, избавих от гроба студен.
но мисля че понякога е по-уместно да няма рима отколкото да използваме неподходящи и все пак не заслужава двойка този стих!