* * *
Мълчи ми се наяве, и насън...
и тихичко редя си строфи под луната.
Уханието на узряла дюля тази нощ
пак спомени в душата ми разбужда....
...
Звънче ли звънна или самотното щурче
сбогува се със лятото навярно,
а аз помислих, че е влюбено сърце,
което моето немирно е догонило.
Крещене ли? О, не! Така ми се мълчи.
И дишам, както рибата на сухо.
Не вия по луната с пламнали очи,
а в гърлото до нямост ми е сухо.
Крещеше ми се. Някога, дори насън.
Ала преглътнах вече болки и раздели.
Мълча и сплитам тишината в звън,
със който с утрото да ви събудя...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
