* * *
Eто, аз се върнах,
остаряла и ничия,
скрила в скъсана пазва
малко женско приличие.
Отмаляла от скитане,
все по тебе тъгувах -
набраздени от стъпки
са пътеките лунни,
побелели от страст
са въздишките кратки,
подивели са чувствата,
подивели и сладки.
Бях прашинка от нежност,
петънце на зеница
и следа за божественост,
укротена с молитва.
На реката здраченото,
цветността на тревите
пазя в мисли за тебе.
Съблечи ме!
Не питай!
Докосни ме с очи,
ако може и с устни,
святостта на мига
през душите препусна.
И съм бяла сълза,
укротена съблазън,
остаряла и ничия,
скрила в скъсана пазва
малко женско приличие.
© Мери Добрева All rights reserved.
