:)
Едно лирично отклонение
- Аз съм Александъра Велики!
- Аз Диоген съм пък, Циника!
"Аз съм Диоген Циника!" -
това е мойто мото във живота.
Не вярвам вече в никого и в нищо;
във всичко се съмнявам и всичко аз разнищвам.
И ето, вчера, без дори да съм очаквал,
срещам нея, Любовта:
- Здравей! - усмихна ми се тя.
А аз обърнах се към нея строго:
- Какво от мене искаш ти, за бога!?
Иди си там, отдето си дошла!
Не те желая вече във дома си!
Ни в душата, ни в ума си!
Сърцето ми е камък, буца лед...
умря във мене дръзкият поет.
А тя погледна ме с очи омайни...
едни такива светли, сини, пълни с тайни.
Развя косите си прекрасни... дълги, меки,
с цвят на кехлибар и късно лято...
и потънах пак в ухание познато
от кожата ù нежна с мирис на цветя.
- Но аз - обиди ми се тя -
но аз съм чувство най-велико, възвишено, вълшебно и...
- А аз - прекъснах я тогаз - съм Диоген Циникa
и на вълшебствата ти турям вече край!
Иди със друг си поиграй!
- Добре, отивам си... и сбогом, скъпи Диоген!
Щом желаеш да не си със мен,
така да бъде, твоя воля!
На никого не ще се моля!
Но знай, че ще настъпи ден,
когато ще ми паднеш в плен
и макар сега да ми се смееш,
то друга песен ще запееш
още утре, но ще бъде вече късно
и напразно ти главата си ще блъскаш
в Стената на плача,
но аз тогава ще мълча!
Така ми рече и замина,
а аз останах сам... по-сам и от преди;
и нещо в мен отново се роди
и почна да расте, расте...
в утробата на ледено сърце
проклето чувство взе да се надига.
"Но стига вече! - креснах - Стига!"
И паднах мигом на колене
и почнах горестно да стена
и да се моля, точно как тя предрече;
на себе си дори не вярвах вече,
защото се оказах слаб пред нея;
пред магията на тая фея
със сините очи и с косите с цвят на късно лято,
на кехлибар и старо злато,
а устните ù нежна роза...
Но каква ли вече полза,
щом няма да я видиш пак
и образът ù само в спомен ще остане,
в мечта напразна, в блян измамен -
да бъдеш с нея някой ден,
добри ми стари Диоген!
посветено на Ив
© Цветелин All rights reserved.
