заседнал тук кървящ,

 мълчаливо страдам, 

бавно умирам

 кълна се, че се подлудявам всеки ден, когато копая собствения си гроб

 гледам как надеждата ми избледнява

 чувствам се сякаш съм просто прокълнат

 моите белези не заздравяват моите болки

всичко става все по-зле

знам, че няма как да избягам от ума си

задушавам се от самолечение

 и не знам изход

прехапвам си езика, когато става въпрос за теб

 мисля, че ще се разпадна отвътре навън

 крещях в главата си, но не издавам звук

 чувствам се толкова невидим, друго лице в тълпата

 какъв е смисълът да живееш, ако е лесно да се удавиш

 толкова ми е писнало да се чувствам сякаш не принадлежа на този живот