...
... И когато загубиме тези, които обичаме,
чак тогава разбираме колко е преходно всичко.
Самотата тежи... Осъзнаваме, че си приличаме
ние хората, щом тишината ни къса на срички...
Колко пъти ще трябва шамар да ни удря Съдбата?
Колко пъти ще бъдем на крачка от страшната бездна?
Колко още под нас ще трепери от ужас земята?...
Колко хора, които обичаме, там ще изчезнат?...
... И когато осъмнем в живот, угоен със излишности,
и когато парфюмът му нашия дъх задушава...
ще поискаме пак да си бъдем онези, предишните...
Но дали няма късно да бъде за всичко тогава?
Павлина Соколова
... В памет на баба Надя.
© Павлина Соколова All rights reserved.
